Количка

Български народни носии - том IV

(2 гласа, оценка 5 от 5)


БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ЕТНОГРАФСКИ ИНСТИТУТ С МУЗЕЙ
М. ВЕЛЕВА, ЕВГ. ЛЕПАВЦОВА

БЪЛГАРСКИ

НАРОДНИ носии

ТОМ IV

БЪЛГАРСКИ НАРОДНИ НОСИИ В ЮЖНА БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ XIX И ПЪРВАТА ПОЛОВИНА НА XX ВЕК
СОФИЯ . 1988 ИЗДАТЕЛСТВО

НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ
Предговор
Последният IV том от подготвеното от Етнографския институт с музей при Българската академия на науките четиритомно издание „Български народни носии“1 съгласно с възприетото разпределение на съдържанието на целия труд в отделни томове според основни видове български народни носии включва проучвания и илюстрации на непредставени носии в първите три тома — женската саяна и еднопрестилчена носия и употребяваните съвместно с тях мъжки носии.

Проучванията и илюстрациите на българските народни носии, включени в този том, са правени успоредно с изследванията и изображенията на другите видове носии. Със събирането на теренни данни за някои техни местни разновидности и приготвянето на рисунки за тях е поставено началото на целия труд. Рисунките на някои носии от Пиринския край, работени още в началото на 50-те години, имат и историческа стойност, тъй като тези носии отдавна не се употребяват и дори са непознати на по-младите поколения.

Българските народни носии в IV том, както и носиите в първите три тома, са разгледани като регионални разновидности на един от съществените дялове на българската народна култура

—    облеклото, — изградени върху основата на общобългарските му черти, дооформени под влияние на различни фактори в ареала на разпространението им.

В труда са поместени данни и художествени изображения на видовете традиционни носии в тяхното местно разнообразие предимно в южните и отчасти в югозападните предели на българските земи през сравнително кратък период — през XIX до средата на XX в. Състоянието на традиционните носии през последния век и половина, обусловено от превратностите на историческата съдба на българския народ, от темповете на икономическото и културното му развитие, които са спомогнали за запазването на старинните им елементи и белези, дава възможност да се задълбочи ретроспективният преглед на тези носии в по-отдалечена епоха и да се възстановят разновидностите им по място, предназначение, художествен облик и др.

Редица от южните и югозападните български носии с народностните си форми, състав и особено украса осветляват началните етапи на българското народно облекло и сочат по-важни периоди от неговото развитие. Някои от тях дават представа за костюмите на славяните при разселването им върху историческата етническа територия на България; други напомнят за облеклото на най-ранните исторически засвидетелствувани обитатели на тези земи — древните траки; трети могат да се приемат като нагледни примери за форми и начини на употреба на художествени елементи, например накити, свързани с костюмите на прабългарите. Местните носии са живи следи от далечни времена, когато корените на българската народна култура проникват вее по-дълбоко в родната почва и се появяват първите й кълнове и когато по-късно те разцъфтяват и дават плодове с ярко изразената и неповторимата й етническа специфика. За тези носии може да се гадае по археологически находки и езикови термини, за тях се срещат откъслечни и бегли сведения в художествени и писмени паметници, споменава се в легенди и предания, пее се в песни и се разказва в приказки. Традиционните носии от южните области на българските земи свидетелствуват и за културния обмен между балканските народи от ранното средновековие до наши дни, в който участвува и трудовият български народ. Много местни носии сочат пътищата, по които се осъществяват стопанските и културните връзки не само на южните области, но и на други краища на страната с по-напреднали европейски народи през Възраждането.
С жизнеността на характерните особености на етническия български стил южните и югозападните български народни носии са пример за устойчивостта на българската народна култура и за ролята й в отстояване на народностното име и съзнание въпреки многовековното чуждо потисничество, силния асимилаторски и дискриминационен народностен натиск, икономическия и социалния гнет.

Традиционните носии в Южна и Югозападна България дават представа и за постиженията на някои дялове на българското народно приложно изкуство — декоративния текстил, художествената металопластика и др., — които са синтезирани в костюмите и ги превръщат в истински произведения на приложното изкуство.

Историческата приемственост, локалното разнообразие, мястото и ролята на облеклото в труда, бита и обществените отношения на местното население, естетическите стремежи и творческите му възможности за самозадоволяване се разкриват чрез характеристиката на основните видове носии и разновидностите им, чрез обяснителните бележки за конкретни техни елементи и чрез илюстрациите за тях. С примери от местните носии се разкриват характерни черти на основните видове традиционни носии по отношение на пространствени измерения, динамика на развитие, утилитарно и функционално предназначение, художествено оформяне и т. н. Обяснителните бележки към илюстрациите дават допълнителни и обстойни познания за народното облекло в посочените области на страната.

Илюстрациите — цветни рисунки на цели костюмни композиции и на съставните им части, цветни снимки на тяхната текстилна декорация и на разнообразните им украшения, тушови скици на кройки и форми на дрехи и принадлежности, на прически и забраждания на запазените още по селищата и в музейните фондове материали — представят нагледно състоянието на местните носии през определения период. Изображенията на подбраните носии и на техните елементи разкриват не само историята на рисувания костюм, съдбата на видовете, които застъпват, но осветляват и съществени етапи от развитието на българското народно облекло; разгръщат пред погледа формите, състава, орнаментиката на целите костюмни композиции и дават възможност за аналитичното им проучване; представят разнообразието им по области и покрайнини, дори по селища; разкриват чрез конкретните образци мястото и ролята на облеклото в бита, труда и обществения живот на местното население; обясняват някои от принципите на неговата естетика и дейността му за естетизиране на непосредствената жизнена среда.

В труда преобладава материал, събран чрез лични наблюдения на авторите по селищата. Поддържаните дори до иървите десетилетия на XX в. традиционни носии в отделни селища и райони, свежите спомени за цялостния им вид, за части и принадлежности, за начина на употреба и за технологията на приготвянето им, достъпът до все още запазени костюми из ракли и сандъци дадоха възможност за съставяне на богат архив от сведения, които са използувани за характеристиката на носиите, за обяснителните бележки на представените образци, за указания за подбор на обекти за илюстрации. Състоянието на терена относно развитието на тра-диционното облекло позволи много от определените за възпроизвеждане костюми да бъдат рисувани в естествената им среда, по привичните начини на носенето им.

При проучването и съставянето на илюстративната част на труда бяха използувани и фондовете на следните музеи: Етнографския музей към Етнографския институт при Българската академия на науките, Етнографския музей в Пловдив, Етнографския музей в Смолян, етнографския отдел към Окръжния исторически музей в Благоевград, Кърджали, Стара Загора, Хасково. Събраните и запазени в тях веществени документи дадоха възможност да бъдат представени много от съответните костюми в сравнително ранни етапи от развитието им.

За документална достоверност и за доизясняване на подробности относно състава, формите и декорацията на отделни костюми, начини на носене при различни случаи — обреди и обичаи, при изпълнение на производствена дейност и др. — бяха използувани и фотоархивите на посочените музеи, на научни и културни институти, на видни български етнографи, историци на изкуството и културата. Използувани са и картини с битови сюжети с доказана документална стойност. Извлечени са данни и от проучвания с различен характер, в които се споменава, макар и бегло, за местното облекло или са поместени снимки и рисунки за него.

Сведенията за носиите на българи от селища, останали извън държавните граници на България, са събрани от преселници във вътрешността на страната ни, както и от обнародвани данни за тези носии в българската етнографска, географска, историческа, езиковедска литература, дори в пътеписи, мемоари и др.

Авторите на четиритомното издание на българските народни носии и за този труд работиха съвместно съобразно със своята специалност, като се подпомагаха взаимно. Н. с. Мария
Велева извърши цялостното проучване на носиите и направи подбора им, написа предговора, студията, обяснителните бележки и резюмето. Художничката Евгения Лепавцова е рисувала голям брой от целите костюмни композиции и съставните им части, както и някои детайли от декорацията им по музейни материали или по места, приготвила е скиците и чертежите в приложенията. В рисуването на костюмите участвува и художникът в Етнографския институт с музей Трайчо Георгиев. Детайли от текстилната декорация на костюми са рисувани и от Елена Георгиева, бивша сътрудничка на Етнографския музей. Представени са детайли от украсата на костюмите с високохудожествени достойнства и чрез цветни снимки2.

При съставянето на IV том, както и на другите томове на изданието, авторите са се ръководели от научните интереси, но са се съобразявали и с изискванията на практиката, особено в областта на приложното изкуство, художествените занаяти, дори промишленото производство, художествената самодейност, необходимостта от образци за театрални представления, филмови продукции и др. В дейността си те са били стимулирани и от надеждата за приносната роля на труда за естетическото, патриотичното и идеологическото възпитание на широката българска общественост, особено на подрастващите поколения, както и от възможността да се разкрие висотата на художественото творчество на българския народ пред света.

IV том за разлика от I том, обнародван освен на български на руски, френски, немски и английски език, се отпечатва на български език с обширно резюме на руски и английски език, както II и III том. Богатите илюстрации ще помогнат да се внушат на чужденците древността и жизнеността, големите завоевания на българската народна култура.

* *    *

С IV том приключва изданието „Български народни носии“. Трудът в своята цялост следваше обявените още в предговора на I том „както научни, така и приложни задачи“ — „да се извърши научно описание на българското народно облекло, за да бъде то запазено като ценен паметник на народната материална култура“, „да се създаде сравителен научен материал от тази област на познанието“ и да се предложат образци за съвременното производство и изкуство“, културни ценности, създавани от българския народ през вековете, да станат широко достояние в съвременността.

Независимо от стремежа на авторите да представят българското народно облекло в неговото историческо развитие, пространствено разнообразие, в изпълнение на различните му функции, като носител на различни клонове на приложното изкуство и произведения на художествените занаяти, те не претендират, че са успели да разкрият цялостно и подробно, основно и всестранно огромното богатство от творения на трудовия български народ в този дял от неговата култура през многовековната му история. Чрез този труд се спасяват от забрава само част от ценните паметници на народната култура и изкуство, каквито са българските народни носии. Той предлага материал за обстойни и задълбочени проучвания върху облеклото на българите. Но би изпълнил достойно своята научна задача, ако би успял да подтикне изследването на тази съставка на българската народна култура до степен и в мащаби да се помогне за осветляване на основни закономерности в развитието на общочовешката култура.

Илюстрациите към труда биха могли да се използуват за внедряване на образци ог художествените и функционалните елементи на народните носии, за да се поддържа националният облик на съвременната социалистическа култура.

Изданието има и скромен принос за изграждане на правилни естетически възгледи у съвременния трудов човек в социалистическата ни родина, за по-дълбокото му запознаване с творческите постижения на своя народ, за възпитаването му на уважение към творчеството на другите народи.

Български народни носии в Южна България през XIX и първата половина на XX век
Носиите в този том обхващат два от основните видове български народни женски носии — саяна и еднопрестилчена, — а свързаните с тях мъжки носии са местни разновидности на двата основни вида български народни мъжки носии — белодрешна и чернодрешна. През XIX и първата половина на XX в. те са разпространени в южните предели на българската историческа етническа територия, но в нееднакви по пространствени измерения ареали, с различна плътност и редовност на употреба и с различни взаимоотношения помежду си през дадени времена.

Женската носия, известна в българската етнографска литература като саяна по едно от най-често срещаните названия сая на горната дреха, определяща и цялостния й облик — изработена от до-машна едноцветна гладка или пъстроцветна раирана тъкан, дълга, с разрез по средата на дължината на предницата, с къси или дълги ръкави и рядко без ръкави, обикновено с дълбоко извита паз-вена изрезка, с декорация от линеарно везмо, обтоки, гайтани, апликация и др., — е разпространена почти навсякъде из басейните на реките Струма и Места, по средното течение и в ограничени райони по долното течение на р. Марица, из планинските области на Родопите, Пирин, Огражден, дори и по южните склонове на Рила, т. е. из всички краища на южните предели на българските земи1 (табло 1, 2, 7, 18—23, 25, 27—29, 30, 33—35, 38, 40, 44, 46, 51, 52, 55, 58—60, 65—70, 72, 74, 76—78, 80—82, 84, 86—94, 96—98, 100).

Но този широк ареал на разпространение няма точно определени и постоянни географски граници2. В много райони на преходната зона между сукманената и саяната носия личат следи от процеси през различни времена на взаимно проникване в нееднаква степен между двата вида женско облекло. Така в Старозагорско се срещат сукмани с разрез по дължината на средата на цялата предница с оглед към по-голяма практичност. В близки на тях райони са носени горни дрехи, подобни на сукманите, но свързани според десена на тъканите, украсата, цялостното външно оформяване с местната сая (табло 81). За подобно взаимовлияние, но приключено в по-ранни периоди подсказва и приликата във външното оформяване, в стила и в разположението на декорацията по сукмана и саята в съседни райони по горното течение на р. Струма — от една страна, в Кюстендилско и Радомирско, от друга — в Станкедимитровско и дори в Самоковско (табло ], 2, 4, 7).

Сходство, дори общност по един от най-съществените показатели на облеклото — материали и десени, форми и кройки на отделни дрехи, състав и цялостна композиция, орнаментика и колорит, функционални разновидности и дори отношение на населението към костюмите — обединяват носиите от двата основни вида — сукманена и саяна — в обширни области. В много случаи единствената разлика между тях е отвесният разрез по средата на предницата на горната дреха — саята — и затворената предна част на сукмана. Близки са например носиите, от една страна, от Средните Родопи — Смолянско, Девинско, Асеновградско, Ардинско — със старинния сукман вълненик от тъмносиня домашна вълнена тъкан, с къси ръкави с апликация и украса от линеарно везмо и гайтани по ръбовете, оцветени в топли оранжеви, жълти, червени багри, с дълбок пазвен разрез и, от друга — носиите от Крумовградско, Гюмюрджинско със сая, външно и художествено оформявана като сукмана, но с отвесен разрез по средата на предницата и с някои присъщи на саята детайли, като странични цепки на полите и др. (табло 58, 85). Като по-ново влияние на саяна върху съседна сукманена носия може да се приеме приликата във външното оформяване на стариннага сукманена носия в отделни краища на Западна България (Годечко) (табло 1, 2).

Приликите между съседни носии от саян и сукманен вид не се ограничават само до горната дреха, но обхващат и елементи от цялостния им състав. Има местни разновидности от двата вида носии, които са сходни с основната дреха от състава им — ризата; по една съществена и почти неизменна част от основния състав на костюмите — престилката; по форма и украса на връхните дрехи; по форма на прическа и забраждане; по наличност на допълнителни принадлежности, като наръквици, калци за обуване и др. Съседни саяни и сукманени носии споделят често и реквизита, съпътствуващ костюмите, с който лицата участвуват в обреди и обичаи, който е носител на архаични елементи и черти. С белези от подобен род се свързват например саяни носии от Кюстендилско и Благоевградско със сукманени носии от Станкедимитровско и Самоковско (табло 1, 2, 3, 5, 101, 102), саяни носии от Дедеагачко със сукманени носии от Странджа (табло 82, 176, 177).

Тези случаи говорят убедително не само за влияния между отделни представители на носии от двата основни вида традиционни женски български облекла, но и за единно начало в облеклото на населението от съответните съседни или отдалечени области. Много от разликите им може да се приеме, че се дължат на модифициране по нови образци или на промени от естетически или практически съображения.

Саяните носии се свързват на юг и запад с носии от същия вид, разпространени широко по крайбрежието на Егейско море и на запад до Адриатическо море3. Свидетелство за широкия обхват на саяните носии са представените изображения на носии на българи преселници от селища по южните склонове на Родопите и из Тракия, Беломорието, Македония (табло 80, 82, 83, 85, 86, 87—94, 96—98).

Още в края на XIX и особено през първото десетилетие на XX в. с появата на облекло от градски тип, какъвто е костюмът с цветния фустан, съставен от съединени елек и силно набрана или надиплена пола в Банско, Разлог и околните села (табло 46), намалява плътността на разпространението на саята, ограничава се значително нейната площ. Тази старинна носия, съобразена по материал, форма, състав и други показатели с условията на труда и бита при господството на старите поминъци — земеделие, животновъдство и отчасти занаяти, — останала почти до края на редовната си употреба като домашно производство с украса, задоволяваща естетическите изисквания на своите потребители, прави опити да издържи конкуренцията на облеклото, предлагано от капиталистическото производство и буржоазната мода.

Някои от местните разновидности на саяната носия са едни от малкото български традиционни носии, които по това време дори разширяват първоначалния ареал на разпространението си и заменят местни варианти на съседни носии като облекла, обновени по форма и особено по декорация и приспособени към новопоявилите се манифактурни стоки, но без да снижават художественото си равнище. Обновената кюстендилска и радомирска носия с пъстроцветни гайтани и сърмени везма прониква дълбоко в Софийско, Самоковско, Пернишко и е приета от местното население преди всичко от естетически съображения. В полските райони, например по долината на р. Марица, в Пловдивско, Първомайско, Асеновградско, дори на изток в Старо-загорско, саяната носия става основа за изграждане на работни костюми предимно за земеделски труд (табло 68, 73). Но тя се оказва несъвместима с новите начини на производство и с условията на обновения бит на населението при социалистическото развитие на страната и постепенно освобождава територията си за облеклата, подходящи за новата трудова дейност, домаш-ната обстановка, обществения живот. Само в отделни планински райони с по-слаба икономическа и културна връзка с големите центрове саяната носия, значително променена и обновена, продължава да свидетелствува за здравата привързаност на потребителите, предимно възрастни хора, към традиционните форми на техния бит и култура, за по-бавното възприемане на новите преобразувания. Но и там тя не се носи редовно. Запазени отделни дрехи или костюми в пълен състав се използуват при някои обреди, празници, тържества, при сценични постановки на художествената самодейност. Границите на нейното разпространение вече са заличени и заеманата от нея област е приобщена и по отношение на облеклото към цялата територия на страната.

Картината, която може да се наблюдава в някои планински райони дори до средата на XX в. — млади жени в домашна обстановка, облечени в костюми от риза, препасана с престилка,

—    като че ли възкресява образа на старите славянки векове назад с реалната наличност на белези на носиите им, които по археологически, исторически, езиковедски и етнографски данни възстановяват видни изследователи на славянската култура. Някои местни разновидности дават основание да се открие в тях и наследство от културата на облеклото и на древните траки по българските земи4. За продължителността на съществуване на тази старинна носия спомагат и изолацията на тези планински покрайнини в миналото, бавните темпове на икономическото и културното им развитие, поддържани от политическата власт както през късния феодализъм, така и през времето на възходящия капитализъм5.

Еднопрестилчената носия се запазва в сравнително чист вид и в по-ограничени райони и дори в отделни групи селища. Органично разпространение има носията, в чийто състав влизат гащи, от които се показва само долната част на крачолите под дългата риза, но без да оформяват външния облик на костюма, като носител само на текстилна декорация — тъканна, вез-бена и др. Тези елементи в облеклото на българките в тия краища вероятно са наследство от облеклото още на прабългарите. Може и да са модни през определени периоди, както и в други краища на страната.

Навикът към еднопрестилчената носия е дотолкова силен, че и при редовно употребяване при полска и домакинска работа на облекло от друг вид — двупрестилчено, саяно и др. — жените запасват само по една престилка над ризата, най-често отзад, но костюм без престилка е немислим и в тия краища, както и в другите области на българските земи. Непостоянното място на престилката, запасана над ризата, при различните местни разновидности се обуславя най-често от практически потребности. Обикновено престилката се носи запасана на кръста и спусната отпред. Но не са редки случаите, когато в зависимост от работата, от движенията на ръцете при съответната трудова дейност престилката, запасана пак на кръста, се спуска над дясното или лявото бедро. Понякога трудовите действия изискват долният й край да се повдигне нагоре, да се запретне назад (табло 19, 56, 57).

В многобройните си разновидности, които могат да се сметнат и като етапи на развитие по отношение на практически или естетически изисквания, еднопрестилчената носия се запазва до късно в посочените райони. Но границите на разпространението на тази носия не могат да се очертаят почти през никой период от нейната употреба, тъй като тя в повечето случаи съжи-телствува със саяната носия или се трансформира в дрехи, подобни на нея. Показателни са носиите на българки от съседни селища, дори и от едно и също селище, но с различни темпове на икономическо и културно развитие.

За формирането на саяната носия по пътя на усъвършенствуване културата на облеклото свидетелствува сравнението на някои разновидности с носии от други краища на страната и от други традиционни видове. Женският костюм, употребяван в домашна обстановка в селища от Разложко, с облик, определян от белия клашнйк (табло 42), който по материал, форма, размери, дори украса прилича на едноименната, но връхна дреха, запазена най-дълго в Северна България, с известни видоизменения по цвят, украса, размери — в Средна Западна България, в Тракия и Балкана, подкрепя предположението за пътя на изграждане на този вид носия в стремежа към по-напреднали форми на облекло6. В случая към основния състав е привлечена дреха първоначално с предназначение на връхна, непостоянна и чрез нейното присъствие костюмът добива по-напреднала културна форма. Подобна роля са изиграли и различните гунки и клашници към много женски носии из южните и югозападните краища на историческата етническа територия на българите7. Не са се отдалечили много от първоначалния си вид и женските бели и сини памучни и вълнени саи по долините на реките Струма, Места и Марица, из Беломорието, западните предели на българските земи, използувани дори до първите десетилетия на XX в. (табло 22, 25, 27, 29, 80, 82—84, 88, 89, 97, 98). С усъвършенствуването на облеклото белият клашник или сая споделят съдбата на много първоначални горни дрехи, преминали по-късно в долни, като се покриват от синята аба, сйнъовица, от синята сагя, влатйя и др. (табло 28, 40, 43, 80). В много случаи тези първоначално връхни дрехи, пригодени за горни, постепенно се трансформират и се заменят с дрехи, които според модните за определени периоди схващания притежават качества за горни, каквито са забунът, антерйята и др. (табло 45, 53).

Извлечените от самите народни носии данни опровергават становището на някои изследователи на балканската култура от миналото, които още не разполагаха с обилен и достоверен етнографски материал, за формирането на саяната носия по пътя на подражанието на костюмите на висшите феодални слоеве във Византия чрез българския царски двор и болярство8. Тази носия убедително и нагледно разкрива активното творческо отношение на трудовия български народ към изграждането на собствената му култура и придвижването й към по-прогресивни форми9.

Подобен опит за формиране на саяната носия е следвало местното население в почти всички краища на разпространението й в южните области по българските земи. Но при приготвянето на новата дреха се е проявявало регионалното и дори местното своеобразие в творчеството на моделиери и конструктори на облеклото, изразено в различия главно в художественото оформяване. Резултат от това е твърде голямото разнообразие от саяни носии в различните области, райони, покрайнини, групи села, дори и в отделни селища. А и сега може да се наблюдава формиране на местни разновидности, ако не на типичните дрехи за саяната носия, то на техни модификации — преобразувания, отговарящи на практическите и естетическите изисквания на потребителите. Например през първите десетилетия на XX в. по долината на р. Струмешница се оформява сая от нова по материал и десен тъкан — копринена — на пресичащи се по вътъка и основата двуцветни ивици, наричана бураки (табло 23), откъдето идва и названието на дрехата. В Хасковско, Първомайско, Старозагорско от тъканта за сая — аладжа — се оформява нова дреха от вида на модните рокли, съставени от горна част, плътно прилепнала до тялото, с ръкави и набрана пола (табло 72).

В южните предели на българските земи се откриват следи от широко разпространената в миналото и наследена още от българските славяни носия, която е стеснила постепенно своя ареал на разпространение под напора на нови, по-напреднали форми на облекло, но е просъществувала в области, чиито природни особености и особено икономика благоприятствуват за нейното задържане. Тук, в отделни села в Благоевградско (с. Церово), се е запазила двупрестил-чена носия с признат славянски произход и характер, използувана до началото на XX в. в Дунавската равнина, в която преобладава земеделският труд, за който е пригодена (табло 20).

По художествено оформяване, съдържание, рисунък, колорит и особено по разположение на орнаментиката по двата отвесни края престилките към местната двупрестилчена носия се свързват, от една страна, с престилки и завески към двупрестилчени носии в Североизточна България (Русенско, Силистренско, отчасти Разградско и др.), а, от друга — с носиите от саян и едно-престилчен вид в Пиринския край и Западните Родопи (табло 51). Тези двустранки връзки на местната двупрестилчена носия дават основание да се предполага пряка връзка между носиите от Дунавската равнина и Пиринския край при начални етапи от формирането на българската култура на облеклото. Тук взаимно се преливат и двете старинни носии — еднопрестилчена и двупрестилчена. Двупрестилченият костюм преминава в еднопрестилчен при полска и домакинска работа, като се запасва само задната престилка. В повечето случаи двете престилки — предна и задна — са еднакви — обстоятелство, което свидетелствува за запазване на един далечен стадий от развитието на двупрестилчената носия. Докато в Северна България двете престилки почти винаги се различават, като задната завеска е придобила по-висока художествена разработка на орнаментиката и пластичността си, при местната двупрестилчена носия както предната, така и задната престилка се поддържат в един от първоначалните си етапи на развитие. Те са обикновени престилки от по един или два плата, съединени с хоризонтален шев, с орнаментика, съсредоточена в двата отвесни края. В този си вид местната двупрестилчена носия се свързва с двупрестилчената носия от Северозападна България, но във вида й за полска работа, оформен от две престилки, запасани по една отпред и отзад. А като се има предвид, че работните костюми, свързани особено със старите поминъци, пазят дълго старинни черти, може да се предположи пряка връзка на носиите от този вид в два отдалечени географски краища на България, но с еднаква история на културата.

В южните краища на етническата българска територия се пазят местни носии, които свиде-телствуват и за формирането на друг вид българска женска носия, оформена на родна почва и широко разпространена в страната — сукманената. Тези носии са убедителен пример за формирането на сукманената носия чрез дублирането на първоначалната основна дреха — ризата — под напора на климатични условия, на стремежа към по-напреднали форми на облекло. Например лятната женска носия на българите от с. Волак, Драмско, използувана при полска и домакинска работа, дори и като празнична премяна, е съставена от две ризи — долна от бяло платно, с туникообразна кройка и с украса от везмо по краищата на ръкавите и полите, и горна, наричана черна риза поради тъмносиния цвят на платното. Тя повтаря кройката и декорацията на дол-ната бяла риза, но е с намалени дължини на ръкавите и полите, за да се съчетаят двете дрехи при цялостното художествено оформяване на костюмната композиция. Над черната риза са препасани пояс и престилка, обстоятелство, което свидетелствува за включването на дрехата към основния състав на костюма, като се има предвид ролята на пояса като обединителен елемент на цялостната костюмна композиция. А за взаимното преливане на отделните видове носии — сукманена и саяна — подсказва наличността на една, дори на две горни дрехи от раирана тъкан с кройка на сая, обличани над основния състав на костюма при празнична премяна или пък в замяна на черната риза при работа (табло 86).

Носиите от южните и западните предели на българските земи сочат пътя на развитието на българското народно облекло от по-нисши към по-висши форми чрез увеличаване на състава, чрез приспособяване към местните природни условия, стопанското производство, трудовата дейност и чрез повишаване на естетическата взискателност. Наред с примерите за включването на подвижната връхна дреха към основния състав, както е при костюмите от Разложко, Кичевско и др., има костюми, които показват дублирането на горни и връхни дрехи, включването по няколко саи с различен цвят, дори връхните гункя, клашнйк и др., както в Солунско (табло 88, 89).

Мъжките носии от южните и западните области на страната, свързани с женската саяна и еднопрестилчена носия, също не са строго ограничени по разпространение и вид. Те в повечето области са само местни разновидности на широко разпространената в страната, особено в Из-точна България, чернодрешна носия в установения й вид в края на XIX в. Някои техни своеобразия, като десена на тъканта за дрехите за горната част на тялото, детайлите в украсата им, кройката и формата на някои връхни дрехи (табло 12, 32, 39, 47, 50, 62, 63, 71, 79, 99), не дават основание да бъдат обособени в отделна група. Но на територията на разглежданите носии съществуват мъжки носии, които осветляват някои от началните форми на българското мъжко облекло и бележат пътя на развитието им.

В Югозападна България почти до средата на XX в. могат да се срещнат овчар или орач с костюм, който според досегашните изследвания върху облеклото на старите сцавяни е бил присъщ за тях —• с основна дреха риза от бяло платно, дълга, цяла, с туникообразна кройка, с дълги прави, широко отворени в долния край ръкави, препасана с колан или пояс10, носен до късно и из Дунавската равнина (табло 24, 26, 31). Старци от Огражден и Пирин и досега пазят ергенските си премени с дълга риза от многоклинести поли (табло 26, 31). Подтик за обемно-пластичното им оформяване е залегналият стремеж у местното население към повишаване художествените достойнства на облеклото. Резултат от този стремеж е сукманът, фустанът, фуста-нелата — напоясна многоклинеста дреха, затворена по дължината, дълга до колената, която всъщност представлява отделената долна част на ризата, пластично развита. През първите десетилетия на XX в. тук редовно се употребяват и едни от първообразите на обвивките на долните крайници — отделни ногавици от бял вълнен плат, прикачвани с връзки към колана, известни под названието дзйври. Подобни на тях са части от мъжките костюми на древните траки. Почти навсякъде много се носи наметнат ямурлук, кебе, кабанща, признат за наследство от траките (табло 50, 63).

Югозападна България наред със Северна България, Средна Западна България е една от най-здравите крепости на старинното белодрешно облекло с корени още в славянската древност. Тук до късно се пазят следи от това облекло, но най-често в разновидността му с късите и широки димйи (табло 32). Костюми от тази разновидност, но предимно от тъмноцветни тъкани за горни дрехи са разпространени по долините на реките Места и Струма (табло 32). В Кюстендилско и Радомирско се пазят както пълни белодрешни костюми (табло 11, 13), така и представители на прехода между белодрешно и чернодрешно облекло — с четири по кройка, подобна на белите беневреци, и тъмноцветни горни дрехи, подобни на менУпе, долактенйк в Софийско (табло 12). Най-често тези костюми, които бележат по-главните етапи в развитието на мъжкото облекло не само за тия краища, но и за цялата страна, се срещат в едни и същи райони и дори селища, поради което е невъзможно да се прокарат граници между тях като отделни видове.

*    *      *

Старинната саяна и еднопрестилчена носия и свързаните с тях мъжки носии, споени с труда, бита и естетиката на местното население, са обусловени от господствуващите начини на производство през дадени периоди в различните райони. Но до късно, почти до края на употребата им като редовно облекло в своя чист вид, те остават продукт на домашното производство. Южните полета, топлите речни долини, високите планински пасища са източници на текстилни суровини, основен материал и на тези български носии. Дрехите дотолкова са зависими от местното стопанство, особено горните, че дори в две съседни села от полски и планински район се приготвят от тъкани, еднакви по десен и багри, но различни по материал — съответно от памук или Коприна и вълна (табло 21, 23, 25).

Обилието и разнообразието на местно добиваните текстилни суровини позволяват да се оформят и сезонни разновидности — с горни дрехи от вълнени тъкани в тъмни цветове и летни дрехи от памучни тъкани най-често в естествените цветове на текстилния материал (табло 1, 2, 27, 28). Стигало се е до размяна или доставяне на текстилни суровини в границите на района, но това е ставало по-рядко по пътя на търговския обмен. Доставяни са материали и под формата на заплата срещу наемен труд11. Девойките от Разложко срещу чистене на памук из Сярско и Драмско през зимните месеци са донасяли в своите планински краища памук, който те сами са обработвали и подготвяли за платна и тъкани.

Костюмите са свързани дотолкова с местното производство, че всяка промяна в него се отразява и върху местното облекло. Така например при засиленото отглеждане на копринената буба по долините на реките Марица, Места и Струма старинните памучни саи, някои вълнени аладжи се заменят с копринени антерии, саи (Първомайско, Хасковско) (табло 78), бураки (Петричко, Санданско) (табло 23). Ленените и конопените тъкани в тези южни райони по-рядко са използувани за облекло, и то предимно за долни дрехи в отделни планински краища. Вълната и тук остава традиционен текстилен материал за тъканите на облеклото въпреки топлия юг, дори и в полските районй (табло 6, 8—10, 155, 16, 116, 42, 43, 47—49, 54, 60—75, 79, 98). Използуването на вълната е ярък пример за силата на традицията и в употребата на текстилните материали, за обусловеността на облеклото от местното стопанство, за връзката му с архитектурата, жилищното устройство и други обстоятелства от жизнената среда и труда на потребителите. Добивът на козина задоволява необходимостта от непромокаеми тъкани в облеклото на овчари и земеделци при продължителните пътувания с бавните превозни средства по неудобните пътища и пътеки (табло 50, 63).

Добитите от домашното стопанство текстилни суровини се преработват в тъкани изключително в тесния кръг на семейството. Тракия и Родопите, Пиринският край и Огражден са области, в които тъкаческите традиции не залязват до днес, а производството на дървения ръчен стан се отличава с разнообразие по фактура, десени, орнаментика, колорит. Почти всяка от тези обла-* сти има свой принос в общото национално богатство от практични и декоративни тъкани за облекло. Наред с памучните и вълнените, лиги и четворни, едноцветни гладки тъкани за долни и горни дрехи в Пиринския край са приготвяни и тъкани в няколко цвята на ивици по основата или по вътъка, а в по-ново време и на пресичащи се двупосочни ивици. Особено голямо е разнообразието на орнаментираните тъкани за престилки, изпълнени чрез приложение на техниките късане и бране на геометричните и растителните многоцветни фигури за престилки, пояси, кърпи и др. (табло 108, 116, 124, 128, 130, 139, 141, 142, 147, 148, 156—158, 163, 170, 171, 174).

Традицията към декоративната тъкан за облекло непрекъснато се обновява с нови мотиви, които да задоволяват непрекъснато обновяващите се и повишаващите се естетически и практически изисквания на потребителите (табло 108, 127, 135, 143, 159, 160). Тъканите на раета по основата или на квадрати в топли цветни съчетания по костюмите от Родопите са също произведения на домашните дървени станове12. Тъкачките от Тракия проявяват голям опит и творчество, като спазват определена технология и условия на изпълнение при тъкането на пъстроцветните аладжи и садета. За да се запази свежестта и яркостта на багрите по основата, а да се скрият едноцветните нишки на вътъка, тъканта се насновава твърде гъсто. А коравината на гъстата тъкан допринася за окрилеността на формите на женските горни дрехи (табло 159, 160).

Почти навсякъде до късно се практикуват и твърде примитивни техники за изработване на допълнителни части към костюмите, като тъкане на кори за коланчета, тъкане на шайки (гвоздеи); плетене на връзки за престилки с отделни нишки, плетене на обтоки с помощта на вретенца за навиване на преждата и др. — техники, които предшествуват редовното тъкане (табло 140). В по-ново време в приготвянето на тъканите за облекло се намесва и занаятчийското производство. Чистенето и развлачването на памука се предоставя на стивастари или вещи дръндари, влаченето на вълната — на водни дараци, допълнителната обработка — на водни тепавици, ва-лявици. Но тази занаятчийска намеса е помощна и допълнителна.

Кроенето и съшиването на дрехите почти на всички членове от семейството преминава обикновено през ръцете на домакинята. Тя прилага присъщите основни принципи при конструирането на облеклото, валидни за приготвянето на традиционното облекло в цялата страна — максимално пестеливо използуване на плата, така че след кроенето да не остане неизползувано парче плат (прил. I, обр. 1; прил. III, обр. 1; прил. XVII, обр. 1; прил. XIX, обр. 1). На пътуващи шивачи терзйи домошари са предоставени съшиването и украсата на някои горни и особено връхни дрехи към женските и мъжките костюми, както и декорацията им от гайтани, линеарни п ошиви и др.

Много украшения към костюмите, особено в празничния им вид, за участие в обреди и обичаи, празници и тържества, са приготвяни собственоръчно от моми и невести, дори и от децата, от материали, намирани в природата и използувани в неподправения им вид — цветя, клонки, семена, плодове и др. (табло 1, 22, 60, 66, 70, 74, 78, 88).

Везането е едно от домашните занятия, разпространени почти във всички краища, но особено в Пиринския край, Кюстендилско, по долините на реките Струма и Места и др. В тайните на изпълнението и в творчеството му се посвещават момиченцата още в ранна възраст. Те усвояват опита на възрастните в извличането на най-подходящите влакна за везане от големите купове вълна или копринени нишки, учат се да източват нишки с подходяща дебелина и пресуканост, набират познания за находищата на цветни пигменти от растителния свят в близката им среда и за начините на извличане на багрилните вещества от тях за багренето на текстилните материали, прилагат различните везбени бодове, за да се повиши художествената стойност на шевицата, изпитват първите трепети на творческите вълнения при създаването на нови орнаменти и мотиви или при тяхното претворяване и др.

Предимно на младите, на моми и невести, принадлежи авторството и майсторското изпълнение на различни плетива за чорапи и ръкавици, на апликации, обтоки и гайтани по дрехите. Сръчността и умението им в приготвянето и украсяването на облеклото се преценяват от обществената среда и по тях се съди за годността им за съпруги и майки. С тази цел се устройват на определени пролетни празници като Гергьовден изложби от дрехи и тъкани на открито, които дори дават и названието на деня — булкин ден — в някои села из Пиринския край и Родопите.

В края на XIX и особено в началото на XX в. започват да се използуват появилите се на пазара манифактурни стоки главно за декорация на облеклото — прежди, ширити, панделки и др. По-късно се минава към поръчка на изтъкнати майсторки и майстори. Стига се до модели шаблони, като например за сърмошитите везма по ръкавите на женските саи в Кюстендилско и Радомирско (табло 103, 106). Линеарните везма по връхните женски кепета (табло 110, 113, 115), джубета, аби, саи (табло 119, 120, 123а, 133, 151) също започват да се работят от майстори терзии, някои дори се специализират като везарци на сърмените арчове, бик мета (Кюстендилско, Радомирско и др.). В селищата, близки до градовете, се засилва употребата на тъкани за горни дрехи, изработвани от тъкачки за пазара (гр. Гоце Делчев). Купуваните от пазарите, особено из Беломорието, източни копринени платове започват да изместват местните вълнени или памучни аладжи (табло 34, 35, 38). Фабрично произведеният текстил навлиза бързо в някои краища и измества домашните тъкани отначало във връхните, а по-късно и в горните и долните дрехи. През първите десетилетия на XX в. саите за празнична премяна започват да се приготвят от фабричен плат казмйр (Кюстендилско, Радомирско) (табло 6), шутаците от кадифе (Гоцедел-чевско) (табло 30). Тъканта за саите започва да се заменя с памучен фабричен плат, допълнително ватиран (табло 34, 37). Но някои елементи от облеклото не променят начина си на производство. Престилката, употребявана и до днес като част от домакинското и работното облекло на полето, продължава да се изработва на домашния стан с нови цветни съчетания и орнаменти, макар и значително опростени. Тук-там из селата дори до последните години може да се чуе тракането на становете и под ръцете на възрастни тъкачки да се произвеждат тъкани за аладжи, антерии. Там, където още се пазят някои от частите на старата носия, се предпочитат готово доставяни материали за тях.

В запазените гнезда на декоративната тъкан в Пиринския край и Родопите в домашното производство имат предимство тъканите за домашна уредба — възглавници, кърпи, постелки, китеници и др. Те свидетелствуват за висотата на тъкачното изкуство в тези краища, което е задоволявало в значителна степен естетическите изисквания към облеклото на местното население. Опитът във везането и творческите възможности на везачките при изработването на везнйците на полите и ръкавите на кошулите, на пазвите на саите и джубетата се проявяват и при съставянето на нови мотиви и композиции за шевици по покривки, възглавници, килимчета и др. за обзавеждане на новите жилища. Майсторството в приготвянето на облеклото и днес намира начини на проява под различни форми. Не са загаснали и основните принципи на народната естетика за облеклото, изявявани сега чрез добрия вкус в празничните премени.

*    * *

Женската саяна и дори еднопрестилчена носия през периода, през който се разглеждат, се намират на един сравнително напреднал културен стадий на развитие като облекло както по форма и функция на отделните дрехи, така и по състав и цялостна композиция. Местните носии, както и носиите от другите краища на страната през това време по съществените си показатели се приравняват към селските облекла в много страни на Европа13.

В основния състав на женската саяна носия влизат риза, горна дреха, известна под названието сая, пояс, престилка. Еднопрестилчената носия, употребявана предимно в домашна среда, се състои от риза и престилка. Но при премяна се допълва от горна дреха от вида на саята, включва и пояс, колан и др.

Ризата в областта на разпространението на носиите е известна под названието риза и кошуля. Наименованието кошуля преобладава главно в западните райони — Кюстендилско, Пиринския край, Западните Родопи, — но се среща и в Чирпанско, Хасковско, където се употребява наред с общобългарското название риза. В по-ново време рйзица наричат късата до кръста дреха, обличана над дългата кошуля при еднопрестилчените носии.

Женската риза се изработва от местно добивани суровини—лен в отделни селища из Ве-линградско (табло 56), коноп — рядко в Разложко и Кюстендилско. Но тези материали и тук отдавна не се употребяват и почти навсякъде се използува памучното платно. В западните краища платното за риза е обикновено чисто бяло, а с посока на изток постепенно се измества от платно с бяло поле, прорязано от цветни кенари — жълти, жълто-кафяви, яркочервени, — разположени край ивите или по цялата ширина (табло 52, 53, 55). Но старинната риза е била от чисто бяло платно с тъканна и везбена украса по края на полите и ръкавите. Най-късно тази декорация на дрехата се запазва в западните райони (табло 101, 102, 112, 114, 119—122, 125, 126)



Спомени и запазени материали свидетелствуват, че орнаментиката по полите най-често е изработвана направо на стана, а по ръкавите е везана (табло 132).

В Родопите и Тракия декорацията от тъкани и везани орнаменти по полите в по-ново време се заменя с тъкан на цветни ивици по основата или вътъка, която дори се изработва отделно и допълнително се пришива. „Къснацитекакто се наричат ивиците за поли на ризите, са много разнообразни по десени и разцветки. Тъканта е най-често на райета, по-рядко на квадрати предимно в жълти и червени багри. За тяхното изработване се прилагат и различни тъкачни техники, за да се запазят свежестта на колорита, твърдостта на тъканта и др. (табло 157я).

Долините на реките Струма и Места трябва да се присъединят към „царството на българската шевица“, което заема предимно западните области на страната. Женските ризи дори и досега пазят следи от някогашната богата везбена украса по полите и ръкавите. Според дълбоко залегналия естетически възглед на местното население не може да се облече риза без везбена украса — „гола (чисто) бяла риза — срамно е“ (селата Пирин, Г орна Сушица, Раз дол, Сан-данско). Забележително е и равномерното разположение на различните по съдържание, композиция, разцветки орнаменти по дрехата с оглед на цялостното й художествено оформяване. Отличителен белег за везбената украса на ризата към старинните женски носии по долината на р. Струма са двата едри мотива, наричани най-често везнйци, някъде бенки, шйпки, разположени край ивите на задния отвесен плат (табло 112, 119—122, 125). За везбената орнаментика на ризите от Огражден е характерен мотив с площ на триъгълник, запълнен мозаично с разноцветни розетки (табло 23).

В полските райони ризите се украсяват най-често с везници от мотиви със свободна рисунка, обикновено приведен разцъфтял клон или друг растителен, мотив, който прилича на мотивите по ръкавите на женските ризи от Станкедимитровско, Самоковско. В селищата по Пирин старинните женски ризи са с ивица от растителни или геометрични мотиви, широка около 10—15 см, изработена с разноцветни предимно тъмночервени, черни, жълти вълнени прежди (табло 112, 119—122, 125). Везмото по ръкавите на ризите се състои от редица отделни мотиви, рит-мично сменящи се най-често по колорит и рядко по съдържание. Отличителен белег е редът от няколко мотива край съединителните шевове на ръкавите, свързан с околовръстната редица от мотиви по краищата им (табло 132). В Разложко украсата на ризата е съсредоточена по предните поли и се състои от ред ситни орнаменти по края и от два тъкани или везани мотива — възпдлци — край отвесните шевове на предния плат (табло 138). Краищата на ръкавите са украсени с отделни растителни мотиви под общото название запески (табло 40, 41). Сравнително бедна е везбената украса по яката и по пазвата на женската риза, скрити под горната дреха и под привичните металически нагръдни накити (табло 21, 22, 27, 28).

За далечната връзка на шевицата с ризата като нейна декорация, както и за мястото и ролята на тази дреха в цялостната костюмна композиция, дори за времето на нейното формиране красноречиво говорят с езика на своите орнаменти и багри самите везма. Със своето съдържание, разположение и колорит те са показателни за обществените отношения, характерни за далечни епохи — епохата на родовопатриархални отношения, когато господствуват възрастови различия, различия по семейно положение и др. Например ризата на девойката може да има само ред орнаменти по полите. Но невестинската дреха се обогатява с везници. Установено от обичая е и съдържанието на мотивите по първата невестинска риза, наричана говялница, тъй като тя се носи през периода на „говеене“, мълчане в новия й дом. Църнени — с ясно подчертани контури с черна прежда — са полите на ризата кланялница — също първата невестинска риза, която се носи от деня на сватбата до определен от обичая празник — период, през който мла* доженка«?а се кланя пред новите роднини, познати и др. (с. Пирин, Санданско) (табло 120).

Дълбоко залегналият естетически възглед за облеклото е ръководел народните майсторки, които превръщат в шита дантела с бели или жълти памучни или копринени конци, наричана най-често припка, съединителните шевове в долния край на ризите, изложен на показ. В зависимост от дължината на горната дреха принката варира от 10 до 70 см, В Разложко, където забуните и абите са сравнително дълги и почти напълно покриват полите на ризата, принката е висока около 10—15 см, а по ризите в някои селища из Пирин и Западните Родопи, където ризата до късно продължава да изпълнява ролята на горна и долна дреха, или пък горните дрехи се носят с поли, запретнати назад и откриват страничните клинове и шевове, принките са високи до 50—60 см.

Още се помни невестинската червена риза из Пиринския край и Тракия14. В деня на венчаването и в установен от обичая период след него невестата носи обикновено риза от бяло платно, но върху полите и е с апликирана ивица от червено копринено платно, широко около 35—50 см, украсено с везмо по края. Тази обредна дреха престава да се употребява заедно с отслабването на старинната обичайна система в тези краища.

В началото на XX в. пъстроцветните везма и тъкани започват да се заменят с ръчна бяла дантела като декорация на ризата (табло 3, 5). Особено голямо разнообразие от образци на дантели създават новите майсторки на плетивото в Кюстендилско. Леката въздушна мрежа на дантелите по ризите сполучливо се съчетава с тежкото сърмено везмо по саите и връхните дрехи.

През първите десетилетия на XX в. ризата променя в много краища формата и вида си. В носиите, запазили до късно основните си особености, ризата е останала като долна дреха, но скъсена и лишена от декорация. Следа от нейното място в цялостната костюмна композиция са пришитите към полите на горната дреха ивици с везмо, тъкан или дантела, които създават впечатление за присъствието й. В носии, претърпели съществени изменения, особено на горната дреха, старинната дълга риза дори нарушава целостта си. От нея се запазва най-често горната част, наричана рйзица (Разложко, Велинградско), допълвана от долна част от вида на фустата. При носиите, обновени с високи странични цепки на антерията, долната част на ризата се отделя и се приготвя от платно на разноцветни, предимно червени и жълти ивици. Тази риза е носена дори самостоятелно под названието кошуля, често и с увеличена обемност и пластичност (табло 38, 53, 55).

Горната дреха в различните райони, краища и селища през отделните периоди носи различни названия, създадени по фактура и десен на тъканите, по особености в кройката, по вида, по начина на носене и други белези —• сая, клашнйк, аба, синьо вица, аладжа, забун, антерия, кафтан, шутак, маница, барница, бураки, шаяк и др. Но всички разновидности се обединяват от посочените вече белези —• дълга дреха, отворена по средата на предницата, с дълги или къси ръкави и рядко без ръкави, от гладък едноцветен или пъстроцветен раиран плат, с декорация по пазвите, краищата на ръкавите и отчасти по полите предимно от линеарни орнаменти (табло 6, 42, 43, 45, 53, 61, 75).

През разглеждания период разпространената саяна носия има много местни разновидности на горната дреха, които представляват често и етапи в нейното развитие. Като една от най-старите и първични форми на саята може да се приеме употребяваният доскоро в планинските села на Разложко клашнйк от вълнена, дори и козинява тъкан (с конопена основа и козиняв вътък) в естествения бял цвят на текстилния материал, дълъг до над колената, разтворен отпред, със слабо разширени поли, без ръкави, с черни обтоки по ръбовете за предпазване от разнищване, носен в домашна обстановка като горна дреха или като долна дреха през зимата (табло 42). По материал, форма, декорация тази дреха напомня севернобългарските невестински връхни дрехи, обличани над двупрестилчената носия.

Едновременно с клашника се появява и саята от памучен плат, еднакъв с плата на ризата, в селата от Подгорието по долината на Струмешница (табло 22, 25, 27). Оформяването на саята е подобно на това на сукмана — дублиране на основната дреха за придвижване на облеклото към по-прогресивни форми, но в случая с известни отклонения от нея вероятно за по-лесно обличане или по подражание на вече създадени образци, като например връхните отворени дрехи и др. Подобно на саята е формирана и лъднената сайца във Велинградско — сая, приготвена от тъкан, еднаква с тъканта на ризата — ленено платно, присъщо за облеклото на тоя лено-производителен край 15.

Разпространената почти навсякъде бяла сая от дебел памучен или вълнен плат, най-късно поддържана в Пиринския край, с везана линеарна украса, съчетана с апликации от цветен, най-често червен плат по пазвите и краищата на късите ръкави, с рамка от червени и сини вълнени обтоки по ръбовете, развити и в орнаменти край страничните цепки на полите и краищата на предниците, може да се приеме като художествено разработен продължител на вълнения клашнйк и на саята от тънкото платно за риза (табло 25).

За старинността на дрехата свидетелствува връзката й със семейни и календарни обичаи, със земеделския труд. Бялата сая в повечето краища е задължителна невестинска венчална премяна (табло 1, 7). Дори когато съставът на облеклото се обогатява с нови горни дрехи, като антерия, аладжа и др., бялата сая оформява костюма при венчаването, като се облича над другите горни дрехи. Тя продължава да се носи и след сватбата през установения от обичая период10. Бялата сая е задължителна премяна за младите невести на определени тържествени и наситени със семейни обреди и обичаи празници, като Гергьовден, един от трите дни на Великден и др.

На Лазаровден девойката, достигнала женитбена възраст, получила право да участвува в моминските пролетни лазарски танци, се пременя с приготвената собственоръчно от нея бяла сая. В тази премяна тя е оглеждана от родителите на момците като бъдеща невеста. Знак за одобряването й е вземането на китка от главата й от бъдещата свекърва. В някои краища, като например из Тракия, бялата сая е белег за младежка възраст — тя се носи от предбрачната възраст до раждането на първите деца. Почти навсякъде, където се употребява саяната носия, бялата сая е свързана със сезона на усилената земеделска работа по ниви и градини — от Гергьовден до Димитровден.

Връзката на бялата сая с обреди и обичаи с далечно начало още в славянската древност17, използуването й като белег за възраст и семейно положение, типични за обществено деление при иатриархалното устройство18, пригодеността й за трудова дейност при поминъци от далечното минало, но останали главни за населението в продължение на векове, без да бъдат основно променени по начин на производство, говорят за нейната старинност и оформяване по самостоятелен път. В подкрепа на това становище е и споменаването й в местни песни, сътворени в далечни епохи.

Многобройните разновидности на саята представляват етапи от развитието й или нейни местни варианти, съобразени с природните условия, стопанската дейност, производството на текстилни суровини в отделните краища през определени периоди и особено с естетическите изисквания на потребителите. Повечето от тези разновидности носят отпечатъка на творческите възможности и на изпълнителското майсторство на жителите от отделните покрайнини и на съответ ните времена.

Почти пълно копие на бялата сая из Пиринския край е синята сая. Единствената разлика е в цвета на тъканта. Това е резултат от развитието на бояджийството като занаят и доставянето на багрилни материали по търговски път, в случая синилото (индигото). Но бялата сая не отстъпва напълно мястото си в местните женски носии и продължава да се носи върху синята при тържествени случаи, при обреди и др. (табло 27, 28).

Сйньовицата или синята аба от Разложко (табло 43) може да се смята за подобрение на белия клашник, с който се носи понякога едновременно, като клашникът служи за долна дреха. Тя е приготвена от дебела тепана вълнена тъкан, удължена е и е разширена така, че предниците й да се загръщат високо назад, обточена е по ръбовете със светлосин или черен гайтан. Както клашникът и синята аба е без ръкави — на рамушки.

Саята от черен вълнен или памучен плат с дълги ръкави, дълга почти до глезените, с малка пазвена изрезка, обточена по ръбовете с цветни гайтани или само с подгъв от плата (Благоевградско, Харманлийско и др.), е дреха с формата на старинната сая, но е съобразена по размери и украса с изискванията на потребители от по-ново време или с привичните им възгледи за облекло (табло 18).

Своеобразно художествено оформяване обособява саята в Кюстендилско и Радомирско (табло 6, 103, 105). Тя е приготвена от едноцветен черен или тъмнозелен тепан вълнен плат за зимата и бял памучен, в по-ново време и син, зелен памучен плат за лятото. Принадлежи към дългите саи и е с къси до лактите ръкави, с дълбока нагръдна изрезка със заоблени очертания. Украсата й от обтоки и линеарни орнаменти по ръбовете на пазвената изрезка и горната част на ръкавите по старинните саи и от сърмено везмо в съчетание с пъстроцветни гайтани по по-новите саи е прецизна и художествена.

От Огражден до долината на р. Марица съвместно с едноцветната гладка сая (Пиринския край и Родопите) или самостоятелно (Тракия) се употребяват и горни дрехи от раирани тъкани по основата с преобладаващ червен цвят. От запад на изток цветната им гама се обогатява и наситеността на багрите се увеличава. По долините на реките Струма и Места за антерии и забуни се приготвят тъкани с едноцветно, най-често червено поле, прорязано от едноцветни нишки — бели, сини, черни — в определен брой, най-често по две. Жителите на отделните селища дори са установили привичния за дрехата си десен, който е местен художествен вариант, но с различия в отсенките на основния червен цвят, на цветните нишки, в ширината на раетата и др. (табло 159, 160). Саите по долината на р. Марица са от тъкани в ярките тонове на огненочервената багра в широки ивици в съчетание с жълти, зелени, сини и бели нишки, обикновено свързани в групи.

Дрехите от раирани тъкани обикновено са дълги, с дълги ръкави, значително разширени в долния край на полите. Тенденцията към разширяване на полите стига до своята крайност при оформяването на кафтана в Чирпанско. За да се придаде повече изящество, да се увеличи обемността на дрехата, в долния ръб на кафтана се нанизва дебела връв или дори металическа тел (табло 70).

Присъщите за кройката на саите странични цепки при полите при някои от местните разновидности на дрехите от раирани тъкани са доста големи, стигат дори до кръста. Обикновено тези цепки са високи до 20—25 см, подчертани са с обтоки или с везани линеарни орнаменти. Те увеличават разширението на дрехите в долната част, за да се улесни движението. Но се използуват и за предел на площта на предниците, които се загръщат назад, за да не пречат при трудова дейност както в домакинството, така и на полето. Този начин на носене на дрехата вероятно е станал привичен и при всекидневна и празнична употреба. Саите се носят най-често със запретнати назад предници, като върховете им се срещат отзад на кръста и се задържат в това състояние чрез връзките на престилката или колана. Това носене е наложило специалното оформяване на декорацията на дрехата. В тези части, които се запрягат, тя минава по опаката страна, така че при загръщането да се вижда. Декорацията се подсилва и чрез апликация, чрез обтоки в по-силни багри и в по-голямо количество. По ръбовете на долната част на предниците и на частта им до страничните цепки на белите саи се апликира ивица от яркочервен памучен плат (табло 58, 84), както например в Кюстендилско, Крумовградско, Гюмюрджинско и др. По зимната сая от тези места опаката страна на полите се украсява с яркоцветни гайтани, дори везаните растителни орнаменти са на различни страни по двата ръба на цепката — в посока към гърба са по лицевата страна, а напред — към опаката, за да се виждат, като се обърне (табло 58, 84). Синьовицата е почти винаги със запретнати назад поли (табло 43).

Страничните цепки на антерията из Родопите със значителната си височина позволяват предниците да се загръщат назад така, че се връзват на кръста взаимно и оставят ризата почти непокрита в долната част. Този костюм с дългата бяла риза и запасаната престилка отпред има вид на еднопрестилчен с покрита от горна дреха само горна част на тялото. Този начин на носене подсказва, че първоначалната еднопрестилчена носия предшествува саяната носия. Кройката и формата на саяните дрехи могат да се приемат като благоприятни предпоставки за комбиниране с отделните части на старата носия. В тази особеност на дрехата може би могат да се видят следи от привичните за облеклата на древните траки високи странични цепки. Получени в наследство от тяхното облекло поради удобството при труд и движение, те се превръщат и в гнезда за украса и се налагат като особеност на саите във всичките им разновидности19.

За приспособяването на саята към новите условия на бита на потребителите и към техните естетически изисквания свидетелствуват новите й модификации, като шутак и др. Шутакът, с който почти приключва развитието на саяната горна дреха главно в Пиринския край, е приготвян от кадифе или друг едноцветен фабричен плат, леко е ватиран, значително е скъсен и разширен при полите, без ръкави, откъдето е получил и названието шуто в значение на безухо (табло 30).

Саята в почти всичките си мести варианти през първите десетилетия на XX в. се повлиява вече от новото облекло. Най-напред се променя формата на дрехата. Саите най-често се приспособяват към дрехи от вида на роклите, познати под названието фустан, суфтан (табло 67, 68). Особена устойчивост проявява десенът на тъканите. В повечето от районите на Тракия и Родопите се запазват тъканите със своя десен и орнаментика. Пъстроцветните тъкани в ярки тонове, типични за българите от южните области, се използуват и за рокли. Една от причините е може би дълбокият навик към тях, наследен още от древните обитатели на тези земи — траките, — на които е бил присъщ вкусът към пъстроцветие20. Новата дреха, макар и в нова форма, продължава да изпълнява ролята на саята, да заема нейното място в цялостната композиция заедно с други запазили се елементи като престилката и др. Дори и по външен вид новите дрехи напомнят саята, но са без средищен отвор и са силно надиплени. По-дълго се запазват летните саи, тясно свързани с природните условия, с полската работа. Докато през зимата се носят рокли от раирани тъкани, през лятото продължават да се носят саи от светли памучни тъкани. В художественото оформяване на тези летни работни костюми се проявяват опитът от декорацията на дрехата в миналото и модернизираният вкус на жената от по-ново време. Създаденият костюм е с голямо изящество по форми и багри (табло 67). Той става основа на местния вариант на широко разпространения около средата на XX в. работен женски костюм от рокля или фуста и елек, но без престилка и някои други елементи от старите носии (табло 68).

В някои райони, особено около по-рано развилите се градски центрове, като например Банско, Разлог, Смолян и др., сравнително рано, в края на XIX и началото на XX в., на мястото на саята се явяват дрехи от градски тип. Такъв е фустанът от червен вълнен плат, съставен от елек, скроен по горната част на тялото, и от набрана или ситно надиплена пола* който се носи с престилка в привичен десен и дори с риза с открита яка, пазва, ръкави и поли, както при саята (табло 46). Този костюм е широко разпространен и жизнен до средата на XX в. Към подобен вид дреха, но от разноцветни тъкани преминава и саята в много краища на Родопите, където се задържа до късно.

В някои краища саята се заменя и със сукман от черен вълнен плат, дълъг, затворен отпред, с цветни гайтани по ръбовете. В селищата по долината на р. Струма сукман наричат дреха от вида на двуделните рокли от елек и пола от цветен плат. Под названието шопска сая (Благоевградско) се носи сукман от вида на трънските литаци, който стига дотук през първите десетилетия на XX в. Саята престава да се носи почти навсякъде към средата на XX в.

Поясът заема важно място в саяната носия, както и в почти всички традиционни женски и мъжки носии. Той е от вълнена тъкан, лита или четворна, едноцветна или на разноцветни ивици по вътъка, по цялата дължина или само по краищата, които при запасването се виждат. Поясът обикновено е в художествена връзка с другите части на костюмите и особено със саята. В повечето случаи по колорит е в контраст с тъканта на саята — на бялата сая се откроява червената ивица на пояса, на пипереночервената аладжа се опасва черен пояс (табло 59, 60, 66, 67, 109). Поясите към някои местни носии завършват с ресни, които, спуснати отстрани или отзад, се превръщат в декоративен елемент. Например моминските кълкове, както се наричат поясите от виненочервена вълнена тъкан с бели чертици по вътъка, са дълги, за да се завият няколко пъти около кръста. Двата тесни края завършват с ресни, дълги до 15—20 см, които при премяна се спускат от двете страни в посока назад и образуват като че ли прозрачна завеса над бялата сая (табло 22).

Поясът се опасва над всички дрехи от основния състав на костюмите. Завива се над саята, но когато ролята на саята като горна дреха се изместя от връхна дреха — аба, клашнйк и др. (Гоцеделчевско, Разложко и др.), — той минава над нея. Не са редки и поясите, плетени от черна вълнена прежда, с дължина, която позволява да се завият няколко пъти около кръста.

Коланът обикновено придружава пояса. Той е предимно от декоративна тъкан, украсен е с везмо, мъниста (табло 107). Коланите са най-често произведения на едни от примитивните техники на тъкане, като на кори (Родопите), на стан без бърдо (Пиринския край) и др. Известни са лашнйците из Разложко — коланчета, тъкани на стан без бърдо, с разноцветна основа, чиито нишки още при навеждането се подреждат като канава за изграждане на орнаментите. Те са най-често ромбоидни фигурки — очйчки, — но чрез съчетаването на различни багри се получават разнообразни ситни орнаменти. Освен за коланчета лашниците се употребяват и за връзки на престилки (табло 140а). Коланите са обикновено къси и се закопчават с пафти (табло 101а, б).

Поясите и коланите влизат в състава на почти всички саяни носии. Те се носят още от детска възраст — едновременно със саята. Но има случаи, когато поясите и коланите свидетел-ствуват за далечното им използуване като белег за възраст и особено за семейно положение. В селища от южния район на Разложко момите не носят пояси и колани. В други селища коланът е свързан с майчинството. Но обикновено той се запасва в деня на венчаването или още на годежа, тъй като коланът с пафти е задължителна съставка от мената.

Поясът и коланът освен прякото си предназначение да придържат дрехите в цялостна композиция изпълняват и друга роля. Възрастните жени и домакините привързват към колана връзката с ключовете си или ножче за домакински нужди; младите невести запъхват през пояса през-ръки — кърпата, с която покриват ръцете си по време на венчалния обред и с която се кланят пред близки и роднини; момите подпъхват под колана пдшовете, които развяват при лазарските игри (табло 1, 2, 22).

Еднопрестилчената носия е с тесен колан, едноцветен или на разноцветни дребни орнаменти, тъкан или плетен от вълнени прежди по примитивен начин. Дълъг е, за да може да се увие няколко пъти около кръста, по краищата е с декоративни ресни. Заедно с него се носи и зунка от тъкан на широки цветни ивици по основата, с краища, закопчавани с пафти. При премяна се опасват дори по две зунки — едната с функционално предназначение, а другата, обнизана с мъниста и пулчета — с декоративно.

До късно се пазят като принадлежности към пояса и едни от най-примитивните първообрази на завеската за долната задна част на тялото, но превърнати в декоративни елементи; От този вид са гахтаните — колан с втъкани към него ресни, дълги около 60—70 см, увити от няколко нишки дебела червена и синя вълнена прежда. При запасването на колана завеската от ресни се спуска над саята отзад от кръста до края на полите на дрехата. Гахтаните са допълнителен елемент към празничната лятна премяна на невестата (Крумовградско, Кърджалийско, Гюмюр-джинско). В този си вид (табло 58) те напомнят задната завеска към двупрестилчената носия, но в един от първоначалните й стадии на развитие21. Присъствието на този елемент към облеклото в южните български земи подсказва за широкото разпространение и тук на двупрзстилчената носия, донесена от славяните, но постепенно стеснила ареала на разпространението си.

Престилката с различни названия в отделните краища — престилка, препасалник, прегач, опрегач, препрегалник, скут, скутач, прескутник, прескднник, двойник (съставена от два отделни плата), фдта, фута, пещемал, ирам и др. — и нееднаква по състав, декорация и начин на носене влиза в основния състав и на двете разглеждани носии, но има различни функции. Тя е задължителна част от тях. Без нея е немислим пълният костюм. Но в двете носии има различно предназначение. В еднопрестилчената носия се явява като структурен елемент при определяне на облика и при изграждането на постройката й. Престилката е и главният носител на декорация в едно-престилчените носии със своята орнаментика и колорит (табло 19, 56, 57). Нейното присъствие в костюма и спойката й с основната дреха отделят тази носия от останалите български видове носии.

Престилката към еднопрестилчената носия се среща в две разновидности според състава, разположението на платовете, размерите, декорацията и дори технологията на изпълнението на тъканта, начина на носене. По-първична е престилката, съставена от един плат на разноцветни ивици по вътъка от плътна тъкан от вида на изряваните в Пиринския край или в по-късния и вид на пресичащи се по основата и вътъка еднакви по цвят ивици — пйси — или от два тесни плата с отвесен шев, но с общи размери около 80—100x35—50 см в Източните Родопи. Тази престилка, запасана с връзки или с плетени коланчета на кръста, се спуска отпред, но при необходимост, за да се запази някоя от страните на ризата от замърсяване или скъсване при работа, се слага на съответната страна (табло 19). В някои селища из Благоевградско се употребяват обикновено по две престилки по една отпред и отзад, но през лятото при домакинска или полска работа се запасва само едната престилка, и то отзад, тъй като според схващането и навика на населението не е допустимо „ризата да се белее отзад“. Едноплатата престилка като носител на декорацията на костюма е продължила да се развива в художествено отношение и в наши дни, наситена с разноцветни орнаменти в редици по вътъка на мястото на цветните ивици или дори с развити по нея отделни килимени орнаменти, растителни мотиви и др.

Втората престилка е двуплата с хоризонтален шев и обгръща почти изцяло долната част на тялото. Тя е раирана на двуцветни — сини и бели, сини и червени — или многоцветни ивици по вътъка, падащи отвесно по запасаната дреха. Отстрани се ограничава от два края с орнаментика — ивици, изпълнени с пъстроцветни геометрични фигури, допълнени от ресни и пискюл-чета (табло 56). Тази престилка се запасва различно на тялото — най-често отпред, а понякога и отстрани (табло 56).

Към саяните носии се срещат и двата вида престилки. Едноплатата престилка на раета се носи по долината на р. Струма от Кюстендилското краище до най-южните райони, където се употребява българската саяна носия; присъща е за старинните костюми по долината на реките Места, Марица, из Източните и Западните Родопи (табло 1, 2, 19, 21, 22, 25, 29, 33,34,40, 46, 52, 57, 58, 60, 80, 82, 87, 88). Престилките към двете носии имат обща орнаментика. Старинната престилка на разноцветни ивици по вътъка се запасва и над ризата при еднопрестилчената носия по южните склонове на Рила и към саяната в близките села из Пирин (табло 19, 30). Престилките на ромбични фигури, очертани с жълти и бели прежди чрез техника бране, се носят и към еднопрестилчената, и към саяната носия дори в едно и също село. Престилката на ситни квадратчета и с редица от пъстроцветни орнаменти по долния край, употребявана дори и до днес в някои села из Ардинското корито, прилича на престилката към лятната бяла сая от Дедеагачко (табло 57, 82, 84). Сравнително ново оформените престилки, наситени с разноцветни късани орнаменти, се носят и към еднопрестилчената, и към саяната носия по западните склонове на Родопите (табло 33—35). Разнообразието в орнаментиката на местните носии говори за отдавнаш-ната употреба на престилката. Изменението на декорацията й в господствуващо за времето съдържание, багри и разположение свидетелствува за нейната жизненост.

Вторият вид престилка — двуплата, широка — също се среща към саяните носии в опреде-лени райони от Огражден до р. Марица. Престилката от два плата с хоризонтален шев, с орна-ментика по двата отвесни края е типична за носиите от Разложко и Велинградско, в чийто състав влиза клашник, аба, сая, забун и др. (табло 20, 38, 51, 56). Широката престилка, обгръщаща почти цялата долна част на тялото, се свързва и със саяната носия с пъстроцветната аладжа от Хасковско, Първомайско и др. (табло 74—76). И едноплатата, и двуплатата престилка са запазени и се носят и до днес поради практични съображения, а вероятно и поради дълбок, дори несъзнателен навик към нея.

Престилките към двете носии са носители и на белези за едни и същи отражения на обществени отношения и на тяхната художествена изява. Едноплатите престилки в по-светли багри и с обилни орнаменти са за младите. Момите и невестите в първите дни на женитбата задължително слагат чисто бяла престилка от памучна или вълнена тъкан (Благоевградско, Хасковско, Старозагорско и др.). Свидетелство за спазване на обичая за обличане от миналото е белият прескутник — от тъкан на разноцветни черти, но с преобладаващи бели ивици, — с който младите българки се опасват. Съдържанието на орнаментиката, размерите и очертанието на елементите й, багрите и съчетанията им са постоянни за венчалните престилки, за престилките при траур и др. Двуплатите престилки в по-тъмни тонове са част от костюма на възрастните.

Престилката е една от най-старинните и неизменните части към българската народна женска носия. Тя убедително свидетелствува за народностната и културната общност на населението от отделните краища на южнобългарските земи, което е с различна историческа съдба и религиозна принадлежност.

Приликата на престилките от южнобългарските райони с престилките към носиите от други области на страната осветлява ранната история на тези краища, връзките на населението им с населението от другите райони. Тясна е връзката между едноплатите, раирани по вътъка престилки с прекулките от Северозападна България, употребявани и в двете области предимно от младите жени, и на двуплатите тесни престилки с мрежените престилки от същите краища, носени от възрастните. По много черти двуплатата широка престилка с орнаментика по двата отвесни края прилича на престилките от Североизточна България — в Шуменско, Преславско, Провадийско, Силистренско. Белият цвят на престилката като знак на младостта се запазва до късно в Благоевградско (табло 18), както и в Разградско, Ихтиманско, Самоковско, в костюмите на лазарките от Софийско и др.

Общите белези на престилката към саяната и еднопрестилчената носия от южните предели на българските земи и на престилките от други области на страната сочат и старинността на произхода на този широко разпространен елемент към българското народно облекло22.

В състава на някои женски костюми се срещат и гащи. Тази дреха съществува в няколко разновидности според материала, формата и предназначението си. При повечето случаи от гащите се вижда само долната им част, която е носител на декорацията — пъстроцветна орнаментирана тъкан или везмо, подобно на везмото по полите на ризата. Декоративната й функция е подчертана от вида и кройката им. Някои гащи представляват две ногавици от платно, свързани с връзки в горния край и богато везани в долния23. По-късно се появяват дългите гащи с допълнително пришити към долната част на крачолите ногавици от яркоцветен плат, които се показват под полите на горните дрехи (табло 33, 35, \Ъ6а). Към носиите от Чепинското корито и Западните Родопи гащите от бяло платно, които са тесни и дълги до под колената и по края с дантелка, приличат повече на долни дрехи. Проучванията почти във всички райони на Тракия, Родопите, Пиринския край и Чепинското корито показват, че различните видове гащи са носени почти до началото на XX в. под ризата като носители на декорация24. Не е изключено в тези сравнително изолирани краища с население, консервативно настроено към родната култура, този елемент от местното облекло да се е запазил и да продължава традицията още от времето преди официалното приемане на християнската религия25. Независимо от датировката на началната употреба на гащите в костюма и от пътищата, по които са навлезли в него, те също изживяват своя залез при новите условия на труд и бит в тези краища.

Към еднопрестилчената и саяната носия се носят и връхни дрехи от бял вълнен плат, дълги до над колената, разтворени отпред, без ръкави или с къси ръкави, с цветни обтоки по ръбовете и с везани линеарни мотиви по полите на предниците и по върховете на клиновете. Пред-ставители на тези старинни, широко разпространени в недалечното минало връхни женски дрехи са гункята от Гюмюрджинско и Дедеагачко (табло 83, 85). Тази връхна дреха в по-ново време се среща под названията кепе, кабак, клашнйк, гриж, шаяк, джубе. Приготвена е от черен тепан вълнен плат и е близка до кройките, формите и декорацията на белите клашници и ментени. Високохудожествена е украсата по кепетата в Санданско и Петричко с везаните с разноцветни конци линеарни растителни орнаменти, с изящния си рисунък, с хармоничното съчетание на багрите, с подходящото й разположение по върховете на клиновете, край страничните цепки, по върховете на предниците, сред рамка от цветни обтоки по ръбовете (табло 21, 118).

Клашнйкът е дреха също от черен тепан вълнен плат с кройката на кепето, но със силно разширени поли, с ивици от пъстроцветни гайтани по ръбовете, с различни тонове и съчетания за отделните селища. Почти навсякъде, където се употребява, той е връхна и горна дреха. В костюма на невестата се носи като връхна дреха под саята или аладжата, а по-късно — под навивките на пояса. И до днес възрастни жени в някои селища от Пиринския край носят костюм от риза и клашнйк, над който са запасани поясът и престилката. Клашнйкът става горна дреха и към полите му се пришива ивица от тъкан, наподобяваща полите на антерия или сая, така както е била комбинацията между тях, когато клашнйкът е бил връхна дреха. Тази му подвижност свидетелствува за разместванията на отделните дрехи в цялостния костюм, докато се уточни обликът им.

В много селища в Гоцеделчевско, Хасковско, Харманлийско, Първомайско се носят горни дрехи от черна или тъмносиня гладка или буклирана вълнена тъкан с проста кройка (табло 28). Основната част на дрехата е плат с двойна дължина от рамото до колената, прегънат на две, като предната част е разцепена по дължината на средата, отстрани е разширена с клинове, наподобяващи твърде много кйчата от селищата по източните разклонения на Стара планина.

С елементи от единия и другия вид на връхната дреха е джубето от Родопите от черен или тъмнозелен тепан вълнен плат, дълго, колкото саята, разтворено отпред, с декорация от линеарни орнаменти от червен, зелен, оранжев гайтан или вълнена обтока по полите, по върховете на клиновете, по краищата на ръкавите, къси до лактите.

Има данни и за клашнйк от тъкан с бяла основа и червен вътък, който е приличал на червеното джубе от венчалната невестинска премяна в Ловешко. В Смолянско се пазят старинни дрехи от тъкан в светлите цветове на вълната, с линеарно везмо от пъстроцветни копринени конци по върховете на клиновете — типични невестински дрехи, които в Дедеагачко са познати като бялата гункя, а в Плевенско, Врачанско, Ловешко, Видинско — като разновидност на белия късак и на белия клашнйк.

Най-устойчиви са старинните бели клашници с декорация от везмо или апликация с червен цвят в Охридско, Стружко, Кичевско, Дедеагачко и др., подобни на невестинските късаци, клашници, долактанки, горни дрехи от Дунавската равнина (табло 92, 96—98). Гуните от вълнена мъхеста тъкан с цветна декорация от везмо и апликация, обтоки и гайтани по ъглите на предниците вероятно са се развили като черната аба от Ямболско, гунчето от Сливенско, късето от Карнобатско, ментето от Софийско, дорамчето от Благоевградско и др.

Връхните дрехи най-лесно се влияят от новостите на модата. Така дрехите от вида на старинните клашници се модернизират в къси или дълги кюркове, полки, абички и др. В Пиринския край широко се разпространява горнобрддски, брддски клашнйк по образец на връхната дреха към женския костюм от с. Горно броди, Сярско, по пътя на съседски взаимовлияния или по образци, донесени от преселниците от това село в различни селища из Гоцеделчевско. Тази дреха дори се включва в състава на местния костюм и определя облика му. Като причина за възприемането й се посочват нейните художествени качества, изразени в общата й конструкция с широки клинове, със стегната и прилепнала към тялото горна част и особено с цветните съчетания от гайтани по ръбовете и шевовете на върховете на клиновете, с тяхното разнообразие като показател за възраст, семейно положение и др.

Със саяната носия от Родопите и Тракия се свързани връхни дрехи от черен, син, тъмнозелен и тъмночервен цвят, къси до кръста, с къси до лактите или дълги ръкави, известни под името късе, контдш, салтамарка и др. Към някои носии тази дреха е преминала дори към основния състав (табло 53, 54). При други случаи тя придружава старинния късак, дългото джубе с декорации от пошиви, обтоки и гайтани, както в Кюстендилско. Според установения обичай тези връхни дрехи се обличат в деня на венчаването и се носят в определен период след него. В някои западни райони те стават редовни горни дрехи, постоянни в основния състав.

Наред с модернизираните връхни дрехи в някои райони се носи и досега връхна дреха в един от първичните й видове — некроена лита или четворна вълнена тъкан, оформена като наметка само чрез ивици от орнаменти по двата края, дълга около 2 м и широка 50—60 см. И до днес при валежи и студ в някои селища от Благоевградско носят бели пухкави наметки, примитивни но форма, но художествено изработени.

Костюмите имат различни допълнителни принадлежности, например цели ръкави, които се прикачват към забуните или към безръкавните саи, нагръдници, които покриват пазвите на ризата и внасят повече багрени петна в костюмите, както това умело се постига при кюстендилската и радомирската носия (табло 4), наръквици за покриване на ръцете от лактите до китките и др. (табло 80).

В планинските райони, например из Пирин, Родопите и Огражден, се носят кожухчета, но без художествена обработка на кожата. Използуват се с чисто практична цел — да предпазват от студ и валежи, в последния случай обърнати с влакната навън.

Прическата и забраждането към еднопрестилчената и саяната носия са оформени според характерните белези на женските прически и забраждания у българките в другите области на страната. Почти е заличена разликата в прическата на жените с различно семейно положение, но все пак дълго се запазват откритата и представителна моминска прическа и стегнатата в своеобразни форми покрита прическа на жените. Например в Кюстендилско и Разложко до късно съществува прическата от вида на лесата, съставена от многобройни сплитки, събрани постепенно в обща сплитка на гърба. Към сплитките в началото на тила и свободно спуснати по гърба — на брой до 20—30 — допълнително се прикачват низове монети и мънистени сплитки и наддавки от чужди коси или от текстилни материали, защото според народната естетика един от показателите за женска хубост е дългата буйна и гъста коса. В някои краища тези допълнения към прическата са направени с много творчество и вкус, вложена е сръчност и находчивост при използуването на обикновени материали за постигане на висок художествен ефект. Внушителен е например косичникът от Кюстендилско с размерите си — често на дължина се изравнява с полите на горната дреха, — с нанизите от мъниста и монети, с очертаните от раковинки и цветни мъниста орнаменти със закръглени форми, с многоцветието си, постигнато чрез цветни конци, гайтани, ивици плат и др. (табло 1, 2).

Представителна е фризурата на момата от Разложко с основа леса, която прическа прилича много на прическата крилото от Северна България, обнизана с монети и мъниста. Плитката на момите от някои села в Смолянско, носена дори до наши дни, прилича на прическата на многобройни ситни сплитки, пронизани напреки с вълнени прежди и събрани в обща плоскост, която покрива гърба, а по лицевата страна са вплетени четири реда сребърни монети и цветни мъниста (табло 57).

Доста широко е разпространена вероятно като временна мода, особено в Тракия и Родопите, прическа на две или няколко сплитки, спуснати свободно по гърба, с шапка от червен плат с форма на нисък цилиндър, поставена на темето, обнизана от лицевата страна с ред от монети и мъниста, върху която се замята цветна кърпа (табло 6, 18, 46, 59).

Преход към невестинската прическа и забраждане са прическите и забражданията на моми на предженитбена възраст, показвани на народните празници, като на Лазаровден например в Пиринския край. Приобщаването на девойките към средата на омъжените и в тези случаи не е напълно осъществено. Девойката лазарка от с. Пирин, Санданско, слага на главата си mac — плитка шапчица, обнизана с монети, — опъва над челото си чумбер — ивица, също обнизана с монети,

—    но покрива главата си с кайлка — кърпа от червено копринено платно, обкичена с мъниста и цветни ресни, която се прикрепва към главата с венец — кръг от плат, по лицевата страна обнизан с монети и мъниста, сложен около лицето (табло 22). В Старозагорско, Хасковско, Първомайско и Харманлийско момите започват да режат къси кръкмй и цалуфи, но продължават да се забраждат с тънки цветни кърпи, различни от невестинските пряшувки — квадратни кърпи със страна около 1 м, двуплати, с групи от цветни, предимно червени черти по двата срещуположни края (табло 60, 1576).

Невестинската прическа и забраждане запазват до късно най-съществения си белег — покриването на косите, — но изгубват или трансформират, след като се заличава значението им, формите си и почти се уеднаквяват. А има данни за съществуването на различни по форма прически и подложки за забрадки.

Разновидностите на т. нар. чумбер из Пиринския край дават основание да се предположи, че неговият първообраз е начелната привезка на старите славяни, известна под названието челд2Ь. Но в стремежа към украсяване на облеклото тя се превръща в ивици с апликирани по нея сърмени ширити, мънистени нанизи, а за връх на разработката й в тази насока може да се приеме чумберът с гъсто пришити сребърни монети по лицевата страна подобно на рибени люспи. Но ч в този си вид чумберът е близък до начелните превръзки към други традиционни носии из страната — от Източна Стара планина (Поморийско, Провадийско), — дори към сокая от Габров-ско и Търновско, някъде запазени само към обредните костюми и др.

Широко разпространена подложка за невестинско забраждане е шапчицата с форма на нисък конус от плат, плетена или обнизана с монети, известна под названието mac (Санданско, Гоцеделчевско), калпак (Смолянско) и др., сходна с подложката към костюмите от Самоковско, Софийско. Първообразът на тази твърда подложка може да се търси в невестинските прически със сплитка на темето, завита на руло или спусната по гърба, но оформяваща рогоподобна форма на върха на главата. От този вид е невестинската прическа на околушка в Разложко, на кокуда в Ивайловградско и Дедеагачко (табло 81, 83). Еднорогата прическа се подчертава чрез вплитането на монети (Разложко), чрез обвиването й с нарочна кърпа червена скепа (Дедеагачко, Ивайловградско), чрез прибавянето на кърпа, свързана на възел в чучул (Якоруда). Понякога съществува комбинация между чумбера и таса (с. Пирин, Санданско, с. Дедеагачко, Гоцеделчевско, и др.). Обясненията на местните жители, че някои от вариантите на тази подложка имат за образец „влашкия чучул“27, наличността на елементи, подобни на описаните за шапките на древните траки28, предположенията за произхода на власите, пастири по планинските области на Балканите29, подвеждат тя да бъде приета като наследство от обитателите на тези земи в древността и особено да се използува като пример за разкриване процеса на консолидацията на културите на две от народностите, участвували в образуване на българската държава. Но решението на подобен въпрос може да се осъществи само въз основа на анализа на обилен материал от различен характер.

В южните области, особено в Тракия и отчасти в Родопите, до късно се носи прическа с рязани ниско над челото и отстрани над ушите коси, обикновено почернени. Обредите, свързани с рязането и боядисването на косите в другите области на страната, се извършват по време на сватбата. Прическата в Старозагорско, Хасковско и Чирпанско е свързана и с тьрпдш. Тази допълнителна изкуствена подложка има форма на конус, подкова, кръг, правоъгълник от дърво, кора или тел и е облечена в платно. Тя се вплита в косите над челото и се изправя отзад на темето в посока нагоре и напред. Височината на търпоша се подсилва с окачени на върха му монети, накити и особено цветя (табло 66, 70). Невестинското забраждане в много области се прави и без предварително оформени прически и добавка от подложки.

Кърпата за забраждане е от бяло платно, а в по-ново време и от цветна фабрична вълнена или копринена тъкан, квадратна със страна около 1 м, носена прегъната по диагонал. В Родопите и Тракия се слага кърпа, рамкирана по четирите страни или само по двете срещуположни с групи от червени, черни, жълти, зелени черти (табло 53, 60, 66). Тя най-често се носи с прегъв-ката по диагонал над челото, а краищата й са спуснати свободно по гърба или са завързани около лицето, на тила и др. Забрадките, наричани пряшувки, с яркоцветни краища, свързани с пъстроцветните аладжи от Тракия, се носят само с един ъгъл, прегънат навътре така, че да се вижда почти цялата й орнаментика (табло 60, 66). Старинните домашно тъкани забрадки са най-бързо заместени от готови фабрични стоки — различни шамии, булки, сенки (тънки бели кърпи), бечкалии (виенски кърпи) и др.

Една отдавна забравена разновидност на невестинската забрадка е махрамата в Кюстендилско. Според разказите на възрастни хора тя е подобна на махрамата към сукманените носии от Самоковско и Станкедимитровско. Произлиза от ленената старинна кърпа, но е превърната в декоративен елемент чрез нагъването й в тясна ивица по 10—15—20 см. Тя е дълга до полите на горната дреха, по външната страна е украсена с растителни орнаменти, везани с копринени прежди. Принадлежността на този тип забрадка към двете съседни носии от два различни основни вида — сукманена и саяна — е доказателство за тяхното единство или поне общо начало.

По-устойчив представител на старинната широко разпространена в миналото дълга ивична кърпа е ръченикът към носията от Дедеагачко (табло 83), запазил дори и своята декорация от везмо по двата тесни края, с което се свързва с невестинските кърпи в Странджа, Средните Родопи, дори в Средна Стара планина — Габровско, Великотърновско.

На майсторките плетачки от Пиринския край и Родопите се дължи от един от богатите дялове на българското традиционно художествено плетиво. Чорапите са вълнени, а в по-ново време и от памучни прежди с различна орнаментика, разцветки и разположение са главните принад л е ж-ности за обуване към саяната и еднопрестилчената носия. Те се плетат с пет игли в околовръстни редове, като орнаментите от цветни конци се изплитат едновременно с едноцветното поле. Орнаментите са разположени по женските чорапи в гривни по дължината, в редове на стъпалата, а по мъжките — в отвесни ивици. Срещат се чорапи и с разпределение на орна-ментиката по двете страни —• по един мотив отпред и отзад.

През средата на миналия век са широко разпространени главно в селищата около градските центрове чорапите от бяла вълна с цветни, предимно растителни мотиви по предната част на стъпалото, петата и двете страни в областта на глезените. Разположението на орнаментиката е свързано с употребата на чехли и плитки обувки (табло 131, 144). Чорапите на много места поемат и функциите на другите принадлежности за обуване —• обувки, терлици. С тях се ходи у дома, дори на път.

В някои райони на Пиринския край и Тракия се употребяват калци —• принадлежности за обуване с цилиндрична форма, съшити от черен вълнен плат или плетени в околовръстни редове с черна или многоцветна прежда, които покриват краката от глезените до под колената. Но тук не са обект на декорация. Те се смятат като допълнителни принадлежности за обуване и затова през зимата се носят под чорапите, което обяснява и прекомерната ширина на чорапите.

За обуване са използувани и шити от аба терлици — плитки до глезените и отворени отпред; лапчуни — също от вълнен плат, високи до над глезените и затворени отпред; високи калцуни — най-често от бяла аба, често украсени с червени, оранжеви или черни гайтани по съединителните шевове (табло 82, 1756).

Плитките кожени цървули се обуват главно при работа. Те са неизменни в западните райони (Кюстендилско, Радомирско, Благоевградско). По-често се употребяват чехлите и плитките обувки. Невестинската премяна е включвала и високи кожени, най-често жълти ботуши. Принадлежностите за обуване са едни от най-рано заменените елементи от традиционното облекло при развитието на местното производство на чехли и обущарството.

По силата на факторите, формиращи облеклото по време на поставяне основите на традиционния му вид, и в зависимост от историческата съдба, икономическото, общественото и културното развитие на отделните райони до късно просъществуват местни разновидности на единните в основата си носии. Своеобразието на някои от тях може би се корени още в отличителните племенни белези по облеклото на стримонците по долините на реките Струма и Струмешница, на смоляните по средното течение на реките Места и Горна Арда, на мораците или мърваците по Доспат, на драговичите по северните склонове на Родопите и др.30 Географската, стопанската и културната изолация на населението векове наред в отделните краища е съдействувала за задълбочаване на първоначалните отличия. Местните разновидности на носиите, след като са загубили първоначалното си съдържание, са превърнати най-често в декоративни елементи, пригодени към променения състав и външното оформяване на костюмите. Не трябва да се изпускат предвид и културните връзки на населението от покрайнините с различни страни и народи през отделни епохи, които се съпътствуват обикновено с влияния, заемки в различни дялове на културата и особено в облеклото, макар че местните жители, както и българите от другите краища на страната, проявяват творческо отношение към външните влияния и заемки.

главна причина обаче за голямото богатство от местни разновидности на носиите е творческото отношение на потребителите към облеклото им. Самите те, най-често производители на собствените си костюми или на костюмите на членовете на семейството, са изработвали дрехите съобразно с природната среда, условията на труд и бит, възрастта, семейното положение, материалното състояние и особено според своите естетически изисквания, творчески възможности и изпълнителско майсторство.

През разглеждания период еднопрестилчената носия се явява в две главни разновидности относно вида, размерите и декорацията на престилката, която определя в значителна степен външния облик на костюмите. Едната разновидност е с тясна едноплата престилка. Тя е запазена в отделни гнезда по южните склонове на Рила (Благоевградско), по източните склонове на Родопите (Смо-лянско, Златоградско, Ардинско) (табло 19, 57). Характеризира се с простота, дори с примитив-ност на отделните части и с ограничен състав. Ризата е от бяло платно, с туникообразна кройка. Най-често е лишена от богата текстилна декорация. Престилката е едноплата, тясна, от сбита, корава тъкан. Кърпата за глава е от бяло платно. Но почти всички части на костюма не са лишени от умерена украса, а цялата композиция — от изящество. По тъканта на престил-ката греят топли багри, съчетани в хармония (Благоевградско) (табло 19). Някои от тези местни разновидности са пример за формиране на двупрестилчената носия с подвижността на престилката по двете страни на тялото.

Втората разновидност с широка двуплата престилка, която обгръща почти изцяло долната част на тялото, се задържа най-късно из Чепинското корито и Смолянско (табло 36). И при тази носия престилката е носител на декорация на костюма. Тук могат да се срещнат престилки както от тъкан на ивици в двата цвята на текстилния материал —• вълната, — така и от тъкан на цветни ивици от обагрени прежди и с орнаментика по двата отвесни края с изящен рисунък и богато пъстроцветие (табло 148, 149а, 150б).

Тези две разновидности на еднопрестилчената носия, свързани с динамиката в развитието на народната култура, макар и бавно и късно, преминават към по-прогресивни за времето форми на облекло. Но следи от тях остават. Особена жизненост проявява широката престилка с декоративни краища, непрекъснато разширяваща ареала на разпространението си с център Разложко и Чепинското корито (табло 51, 143, 148, 149а, 1506). Еднопрестилчената носия с тясна престилка е свързана със саяните носии по долината на р. Места и Източните Родопи (табло 33—35).

Саяната носия се явява в два главни варианта по отношение на материала, формата и украсата на саята, определяща вида й. Едната разновидност се характеризира с едноцветието на тъканта — в естествения бял цвят на текстилния материал или обагрен в черно, —• с къса или ср ав-нително малка дължина — до областта на колената, — с къси до лактите ръкави или без ръкави, с линеарна украса от цветни обтоки, съсредоточена по пазвите, ръкавите и отчасти по полите (табло 1, 2, 6, 7). Втората разновидност е от тъкан на раета по основата с преобладаване на червен цвят в комбинация със син, зелен, черен, бял и др. Тя е дълга до глезените, с широки поли, дълги ръкави (табло 34, 35, 37, 38, 45, 51, 53, 55, 59—61, 65—70, 74—76). Тези две разновидности нямат строго разграничено разпространение и употреба. Първата разновидност проявява най-голяма устойчивост в западните области, но следи и спомени от бели саи са запазени и в източните. Саите от раирани тъкани преобладават в източните области, а в западните се употребяват главно като сезонни, зимни дрехи. Тези връзки свидетелствуват за първоначалната им обща основа.

Всяка от посочените разновидности има по-ограничени по разпространение местни варианти, обособени и със своеобразието на художественото им оформяване, с различията в цялостната им постройка. Носията по горното течение на р. Струма из Кюстендилския край има за отличителни белези отделни везбени мотиви по ръкавите и по полите на ризата, които приличат на умалените шевици по ръкавите на ризите в Самоковско и Станкедимитровско (табло 101, 102); сложни плетеници от обтоки и гайтани в ярки багри, предимно оранжеви по пазвите и ръкавите, които в по-ново време преминават в пъстроцветни и се комбинират със сърмено везмо; престилка и пояс от тъкан в огненочервен цвят с черни и бели черти; забраждане с махрама в миналото и бяла кърпа без подложка. Носиите от Пиринския край, особено по долината на р. Струма и долното течение на р. Места, се обединяват от едноцветната бяла, синя или черна сая, къса, с къси ръкави, с вез-бена орнаментика по двете страни на пазвата и по предната част на ръкавите; от ризата с везмо не само край ръбовете на полите и на ръкавите, но и край задните и по-рядко край предните отвесни шевове от по един или няколко мотива; от раирания пояс с тъмночервено поле; от едноплатата престилка на многоцветни ивици по вътъка или с поле, изпълнено с втъкани чрез техника бране или късане геометрични мотиви; от връхните черни клашници с богата декорация от цветни гайтани; от бялата кърпа с разпуснати краища над начелна превезка с допълнение от конусовидна шапка (табло 21, 25, 27—30).

Носията в Чепинското корито и Разложката котловина се обособява с широка престилка с орнаментирани отвесни краища, със старинна бяла вълнена или ленена едноцветна сая, заменена по-късно със сая от двуцветна раирана тъкан (табло 40, 44, 46, 51). Носиите от Западните Родопи като че ли са брънка от веригата на саяната носия от Пирин към Родопите с тясната едноплата престилка, наситена с пъстроцветни орнаменти, често неопределени по съдържание, с дълга сая от раирана тъкан (табло 33—35). Носията от Средните и Източните Родопи с предпочитаната кройка на саята с високи странични цепки и начина й на носене със запретнати високо назад крила така, че отпред да се откриват почти изцяло ризата и престилката, като че ли не може да се освободи от привичните форми на предшествуващата я или съвместно с нея употребяваната еднопрестилчена носия. А с десена на престилката на червени, зелени, жълти и други квадрати тя се свързва с местната сукманена носия от Средните Родопи или от Беломорието. Забележителни са запазените до късно твърди конусовидни подложки за забраждане и представителната моминска прическа (табло 52, 55).
Носията на изток по долината на р. Марица и северните склонове на Родопите се състои от дълга сая от раирана тъкан по основата в ярки багри, с дълги ръкави и със значителна ширина, комбинирана с едноплата престилка също с яркочервено поле с дребни орнаменти, предимно брани, съсредоточени в долната половина, а в по-ново време и от тъкан на пресичащи се по основата и вътъка черти с различна ширина, от тъмноцветен гладък пояс, от забраждане с търпош с извишение на задната страна и квадратна кърпа, оградена от двете страни с група от цветни, предимно червени ивици (табло 59, 60, 66—70, 74—78).

С посочените белези за отделните разновидности на носиите се обединяват множество техни варианти с по-малки ареали на разпространение, обособени главно по своеобразните прояви на приложното изкуство по тях. Населението от Кюстендилско и Радомирско различава носиите си по съдържанието и рисунъка на сърменото везмо, по разположението и съчетанието на цветните гайтани по саята (табло 103, 104). Саяните носии по Огражден например се отличават с мотив с форма на правоъгълен триъгълник край отвесните съединителни шевове на задните поли на ризата, с килимената орнаментика на престилките (табло 23). Носията от Подгорията се отделя с тънкото платно на саята, с ограничената линеарна украса по пазвите и по ръкавите й, с тъканната орнаментика по престилката. Носията по селищата из Пирин се отличава с висока изява на приложното изкуство в областта на декоративната тъкан и везмо. Везмото по полите на ризата, особено на обредната говялница и кланялница, е един от върховете на българската везбена орнаментика; престилките са образци за високо постижение на българското тъкачно изкуство с разнообразието от мотиви, предимно геометрични, а в по-ново време и растителни, с мекотата на тоновете и с преливните съчетания; завесата от ресни на тъмночервения пояс е своеобразна декорация в цялостната костюмна постройка, завършена от забраждането с чумбер и тас с гъсто нанизани монети (табло 21, 22, 27—29), с богато украсена връхна дреха с гайтани и везмо (табло 1146, 118).

Синьовицата и престилката с орнаментирани краища са като че ли най-отличителните белези на носията от Разложкия край (табло 139—143). Саяната носия от Средните Родопи не се повтаря с носиите из други краища на Родопите с десена на тъканта си на червени ивици и бели или черни черти, с високи странични цепки, с престилка от тъкан на ситни квадратчета, с висока конусовидна подложка на забрадката и с шарени чорапи (табло 52—54, 1496, 150, 151). При-видната еднаквост на носиите от източните райони се отнася само за външния наблюдател. Костюмите от Хасковско, Старозагорско и Първомайско се отличават по десена на тъканта за сая, ширината на страничните й клинове и допълнителната гарнитура; по извивката на пазвата; особено по десена на престилката на ромбични фигури, получени чрез техника бране, на квадрати от пресичащи се ивици и черти; по извивките на търпоша като подкова, кръг, квадрат, конус и др. (табло 59—61, 66—70, 74—78). Дори съществуват и по-големи своеобразия — например кафтанът в Чирпанско с твърдия си ръб, поддържащ окрилеността на полата (табло 70).

Носиите от селищата, останали извън държавните граници на страната, са също местни разновидности на саяни носии с по-широко разпространение във вътрешността (табло 80, 82—-94, 96—98).
*    * *

Просъществувалите почти до наши дни мъжки носии представляват етап от развитието на местните костюми, от историята на българското народно облекло. Поддържаните до първите десетилетия на XX в. мъжки костюми в някои краища, особено в Югозападна България, са убедително доказателство за единното общо начало на мъжкото облекло не само в тези области, но и във всички предели на българските земи. Те показват, че между белодрешната и чернодрешната носия в състоянието, в което се намират в западните и източните области на страната през XIX и особено в началото на XX в., няма географска, нито хронологическа граница, тъй като те са два последователни етапа в развитието на единното поначало облекло на българите, развиващо се с различна скорост в отделните райони под въздействието на факторите, формиращи облеклото. Мъжките носии от западните области на страната предлагат обилни данни за възстановяване на единното начало на традиционното българско облекло.

Ризата, наричана и кошуля, към мъжките носии по материал, кройка и форма е еднаква с ризата към местните женски носии. Тя е от памучно, а в по-далечното минало и от ленено или конопено платно, с туникообразна кройка, с дълги и равномерно широки ръкави, дълга до колената, с ниска права яка и със среден пазвен разрез, дълбок 30 см. Везбената й декорация се състои само от дребни едноцветни праволинейни пошиви по яката, край ръбовете на паз-вения разрез и др. В този си вид ризата дълго запазва мястото си на едновременно горна и долна дреха главно в костюмите за полска работа (табло 24). Това става изходно начало за развитието й в две насоки. В единия случай тя запазва начина си на носене, но вероятно и по естетически съображения подобрява външния си вид чрез разширяване на полите, което й придава празничен вид. Съществуващите материали сочат този път на развитие на дългата много-клинеста риза (прил. XIX), съставка обикновено на празнични и обредни костюми. При втория случай тя се формира като долна дреха, като се скъсяват полите й, краищата на ръкавите се стесняват, лишава се от представителност по материал, форма и украса (табло 15а).

Този път на развитие на мъжката риза в южните предели на българските земи е общ и за основната дреха към носиите и от другите области на страната. Но тук по-късно се смесват елементи от двете разновидности на старинната риза. Навикът към дългата широка риза довежда до отделянето на представителната й част — многоклинестата пола — и запасването й към късата риза, носена вече с поли под гащите (табло 26). През известен период и трите разновидности на ризата продължават да се употребяват съобразно с нуждите — за земеделски и животновъден труд, за празнична премяна. Но докато ризата, свързана със старинните начини на труд, е непригодна за нововъведените средства за производство и постепенно изчезва, широкополата риза се задържа при участие в някои обреди и празници, а късата риза продължава да се обновява и се нагажда към новите костюми.

Гащите се явяват в две разновидности по отношение на материала — памучни и вълнени. Памучните гащи се носят до късно в Петричко, Санданско, Гоцеделчевско, отчасти в Разложко. Съставени са от две ногавици с дължина от кръста до глезените, постепенно стесняващи се надолу, съединени в горната си част с трапецовидно дъно. Те се кроят от два плата, предварително съединени, като средната им част се изрязва сводесто и обърната с широката част нагоре, се присъединява отново към прореза. Тази кройка осигурява свобода на движенията (табло 24; при. XX, обр. 2, 3). Гащите се запасват чрез връв, прокарана в подгъва на горния ръб. Тези гащи се носят заедно с дългата бяла риза главно през лятото (табло 24).

По-разнообразни са мъжките гащи от вълнен плат. Сезонна разновидност на белите памучни гащи са вълнените гащи, носени главно през зимата или при премяна на празници. Те са приготвени от черен четворен вълнен плат и имат черен или тъмносин гайтан по ръбовете и шевовете. За декорация са използувани едрите бодове с бели конци по съединителните шевове (табло 176, 49).

В Кюстендилско, Радомирско, Станкедимитровско и др. до късно се носят мъжки гащи от бял тепан вълнен плат с ногавици, подобни на беневреците от Западна България. Те са съставени от тесни ногавици с дължина от кръста до глезените, свързани в горната си част с дъно с трапецовидна форма. До късно се запазват и апликираните наколенници с първоначално практично предназначение, превърнати по-късно в декорация чрез обтоки и бели пошиви (табло 11, 13).

Сравнително по-широко разпространение и по-късна употреба имат гащите от черен тепан вълнен плат с кройка, подобна на кройката на белите гащи, но до известна степен с разширена горна част, украсени със сини или черни обтоки (табло 116, 49а, 646). Тези дрехи свиде-телствуват за постепенния преход от белодрешната към чернодрешната носия, който при някои случаи започва с боядисване на тъканите при развитието на бояджийството главно през Възраждането, с появата на гайтанджийските работилници и др.

Най-често се употребяват — дори до наши дни — гашите от вида на потурите от вълнена тъкан обикновено в естествения тъмен цвят на текстилния материал, със значително широка горна част, със силно стеснени крачоли от коляното надолу, с украса от черни гайтани, особено по джобните разрези и краищата на крачолите (табло 496, 646). Те се носят запасани с помощта на връв, прокарана в подгъва на горния ръб. Характерна е надиплеността на дъното. Тези гащи се явяват в два варианта — еднакви или различни по двете страни. Но по-широко са разпространени двустранно еднаквите потури. Те са установени сравнително рано и навсякъде са възприети от населението в Тракия, по северните склонове на Родопите, а и на запад из Разложко и селищата по Огражден. Но най-дълбоко и най-рано са внедрени в облеклото в източните области. Тук господствуват типичните по материал, кройка, форма, декорация гащи към чернодрешната носия. Но до края на редовната си употреба не престават да се променят, ако и не изцяло, то поне по декорация — обогатяват се гайтанените обтоки, допълват се с апликация и др. Но във вида си на потури мъжките гащи достигат крайния си предел на развитие. Те се заместват сравнително доста късно вече от гащите, придружаващи облеклото от градски тип, каквито са панталоните.

Гащите от различен материал, с различна кройка и украса имат и разнообразни названия. Белите памучни гащи се наричат обикновено гащи, летни гащи. Белите тесни вълнени гащи и в Кюстендилско са наричани бревенеци. Бечви, четири са названия за гащите от тъмен плат, но с тесни ногавици. Бръдници се наричат гащите от тепан вълнен плат. Шалвари са широките гащи с къси крачоли. Срещат се още много названия на разновидностите на мъжките горни гащи с разпространение в отделните райони.

Почти всички разновидности се допълват от принадлежности за долната част на краката. Те са от вида на калците обикновено от бял тепан вълнен плат, високи от глезените до под коляното, украсени с обтоки в черен цвят или с гайтани. Те също носят различни названия — калци, кьлцъни, тузлуци и др. (табло 32).

Дзйврите от обикновени ногавици, обувани на краката поотделно, като основа за изграждане на нови, по-напреднали форми на дреха не изчезват, а продължават да се развиват като декоративни принадлежности. Те са украсявани с обтоки в различни цветове и с орнаменти (табло 26). Докато в костюма на бедните гащите се комбинират с ниски калци и тузлуци, дзив-рите с черни или червени обтоки са един от отличителните елементи в костюмите на богатите. Според местни жители дзиврите стават привилегия на заможните поради скъпо струващия материал — тепана тъкан — и особено поради украсата с гайтани, изпълнявана в повечето случаи от майстори занаятчии.

Една от ранните прояви на разграничението на дрехите по роля и място в цялостния състав на костюмите е съвместната употреба на летните бели памучни гащи и зимните вълнени шалвари, бърденци, потури в отделните краища, но най-вече в Петричко, Санданско, Гоцеделчевско. Подобни случаи свидетелствуват и за смяната на остарели вече по материал и форма горни дрехи.

Поясът е непосредствено свързан с основните дрехи от мъжките костюми — ризата и гащите. При костюм с външен вид, оформявай от дългата риза, поясът се запасва над нея, а при комбинацията й с гащи над полите се свързва и с двете дрехи, като се завива над ръба на гащите (табло 12, 14, 24, 26, 39). Най-широко употребяваният пояс е от четворна вълнена тъкан в различни червени тонове, някъде и черен (табло 12, 14, 24, 26), широк около 25—35 см, дълъг да се завие неколкократно около кръста. Особено големи размери има поясът в източните райони. Той се завива широко около кръста, като обхваща дори и долната част от гърдите (табло 62). В повечето западни краища са носени по-тесни пояси с цветни ивици по предния край или по цялото продължение (табло 17а). В същите райони, особено в Пиринския край, са употребявани и пояси, наричани кемер, от твърда и гъста вълнена тъкан на разноцветни, предимно червени ивици и черти по основата или на дребни геометрични фигурки, ръчно тъкани на стан без бърдо, подобно на женските лашници. Тези пояси са почти еднакви с попредзите от Северозападна България (табло 24).

В младежката премяна влиза и кожен колан, обнизан по лицевата страна с металически пулове или копчета. Към костюма на пътуващия мъж, на овчаря и дори към празничната младежка премяна има и силях — кожен пояс от няколко пласта подобно на джобове, в които се поставят принадлежности за пушене, суха храна, оръжие.

Горните дрехи в някои райони, особено на запад, запазват дори до началото на XX в. кройките и формите на старинните късачета, ментета, абички, долактанки, но потъмняват (табло 10, 12, 14, 156, 16, 32, 39, 47, 48, 71, 79, 99). Те запазват и материала си — тепана вълнена тъкан, но обагрена в черно или оставена в естествения тъмен цвят на вълната. Абйч-ката и ментето са дълги до под кръста, разтворени отпред, с доста разширени поли, с къси ръкави или без ръкави, с тъмносини или черни вълнени обтоки по ръбовете и главните съединителни шевове (табло 12). Носиите от западните райони показват и бавната подмяна на отделните дрехи от първоначалния състав на костюмите. Най-напред започва да се носи безръкавният елек

—    най-незначителната за общия вид на костюмите дреха. Но и той е своеобразно оформявай — с изрязан в триъгълници ръб на предниците, с допълнителни пошиви и др. (табло 156). Старите форми на дрехите постепенно се пригодяват към новите чрез стесняване на полите им, удължаване на ръкавите им и др.

Замяната на старите дрехи с нови от състава на типичната чернодрешна носия се извършва по-рано и с по-бързи темпове в източните райони — Тракия, Родопите, след това — в Разложкия край, Кюстендилското краище, Огражден. Носиите в Петричко, Санданско, Гоцеделчевско, пригодени към природните условия и трудовата дейност, умело декорирани съобразно с естетиката на местното население, сравнително най-късно се променят. Много от тях прескачат в своето развитие типичната чернодрешна носия и преминават направо към облекло от градски тип.

Горните дрехи към чернодрешната носия имат прави очертания на формите си, къси са до кръста, рядко със срещащи се и най-често с покриващи се предници, със закръглена вратна извивка, без ръкави или с дълги ръкави и с богата украса от гайтани по ръбовете на предниците, по пазвите, гърба и ръкавите. Украсата на елеците например в Старозагорско, Хасковско и други източни краища с гайтани и апликации заема голяма площ от дрехата.

Горните дрехи се носят самостоятелно или заедно. Елекът е най-представителната дреха за украса и много често се облича над другите горни дрехи или непосредствено над ризата през лятото (табло 71). Редът на обличане при първия случай като че ли продължава и в това отношение традицията в състава на старинната белодрешна носия, при която най-отгоре се слага безръкавният късак, най-ярко украсен. Дрехата с дълги ръкави, известна в отделните краища с различни названия — аба, антерйя, копаран, аджамка и др., — е също с широка ивица от гайтани по ръбовете на вратната извивка и предниците, по ръкавите край ръбовете на апликираните колчаци, дори и копчетата са извити от гайтани (табло 73, 79). Работните дрехи са обикновено от шаяк в естествения цвят на вълната и с черна обтока по ръбовете и шевовете.

В по-ново време, главно от края на XIX и началото на XX в., мъжкият костюм по долината на р. Марица се обогатява с нова дреха, която се носи от населението като долна, но не е лишена от представителност. Тя е приготвена от тъканта за женски аладжи — на разноцветни ивици по основата според установените за отделните селища и за времето модни десени, — къса е до под кръста, затворена отпред, с дълги ръкави. При преминаването й в представителна горна дреха тя обогатява декорацията си от апликация от черни кадифени ивици по пазвите, от ред бели копчета и др. (табло 62, 79). Елекът към костюмите на момци и дори на възрастни мъже от Разложко и Гоцеделчевско, на преселници от Скопско е приготвен от пъстроцветна раирана тъкан (табло 31, 32, 95). Той се носи както с летния костюм с дълга риза, така и със зимния костюм с горни черни вълнени дрехи.

Горните работни дрехи на земеделеца и овчаря продължават да се приготвят от тъкан в естествения цвят на вълната. Те са с кройки и размери, удобни за движенията, с обтоки за заздравяване на съединителните шевове и за предпазване на ръбовете от разнищване.

Връхните дрехи към мъжките костюми, пригодени по материал, кройка, форма, размери към климатичните особености на районите, обусловени от труда и всестранния бит на населението, се запазват до късно почти непроменени в противовес на връхните дрехи към женските носии в същите селища, които не са обвързани с труда и бита, а имат повече представителен и обреден характер.

Връхна мъжка дреха с подчертано практично предназначение, но нелишена и от художествен ефект е гунята от долината на р. Марица (табло 73). Тя е приготвена от бяла вълнена буклирана, прймчена тъкан — с примки в редове по вътъка. От подобна топла тъкан са приготвени не само връхните дрехи към женските и детските костюми, но и постелките и завивките — прочутите бабчени черги — в същите райони. Кройката се отличава със значителна простота. Гунята е съшита от един плат с двойна дължина от рамото до колената, прегънат на две пряко ширината, като едната половина, разцепена по средата, служи за предница, а другата, разширена отстрани с тесни клинове — за гръб. Дрехата е без ръкави. По ръбовете е рамкирана с дебела усукана или изплетена от бяла и бозова вълнена прежда връв. Тази дреха въпреки тъканта си, еднаква с тъканта на чергата, въпреки простата си кройка и въпреки отсъствието на нарочна украса не е лишена от художествени качества, постигнати чрез пластиката на плата, стройните чисти очертания. Гунята внася раздвиженост на цялата композиция. Тя се носи леко наметната на рамената, като пада в свободни гънки надолу. Обикновено се облича с къдравата повърхност навътре, но при валежи може и да се обърне, за да се стичат капките.

В западните райони до късно се носи връхна дреха от домашен дебел тепан вълнен плат — шаяк или аба, — обагрена в кафяво или черно, дълга до колената, разтворена отпред, слабо разширена, с обтоки от черен гайтан по ръбовете, преминаващи и в линеарни орнаменти около джобните разрези, краищата на дългите ръкави, по яката (табло 32). Посочената дреха в този си вид се свързва с връхните мъжки дрехи в някои от централните области на страната, като например в Старозагорско. Като неин първообраз може да се приеме връхната дреха от бял вълнен плат, запазена до късно в Северна България.

Връхните дрехи от Югозападна България до късно пазят ръкавите си в един от ранните моменти на тяхното зараждане — като парчета плат за покриване на рамото (табло 96, 10; прил. XVII, обр. 2, 3; прил. XVIII, обр. 1). С оглед на предназначението си тези връхни дрехи се приготвят от черна чисто вълнена тъкан или от тъкан с основа от вълна и вътък от козина за предпазване от студ и валежи. Различават се и по украса — вълнената дреха е с обтоки от сини гайтани, а козинявата — само с вълнена връв по ръбовете. И двете дрехи се наричат кепе независимо от материала, украсата и предназначението си.
Връхна дреха с точно определено предназначение — за предпазване от студ и валежи — е клашнйкът, ямурлукът, известна и под други названия, приготвена от козинява тъкан, значително широка и дълга, за да се обвие свободно тялото, обикновено без ръкави и носена наметната на рамената в източните райони или с къси неизползуваеми ръкави в западните (табло 50, 63), снабдена и с качулка за главата.

Както при женските, така и при мъжките костюми се поддържа некроената връхна дреха — наметка от плътна тъкан за предпазване от студ и валежи. В Средните Родопи овчарите се замятат с керемиденочервен шал от тепана вълнена тъкан, двуплат, дълъг около 2,5 м и широк приблизително 60—70 см, по двата тесни края с ресни. В много родопски селища овчарският шал е бял. Наметките на овчарите от Пирин са обект на тъкачното изкуство на местните майсторки. Те са приготвени от четворна вълнена тъкан в естествения цвят на текстилния материал, с втъкани по двата края с разноцветни прежди едри геометрични орнаменти, с дълги ресни с предназначение да се стича водата по тях при дъжд. Особено висок художествен ефект има съединителният шев между двата плата, изпълнен с дебели вълнени прежди в два или три цвята в меки тонове, хармонично свързани, с едри бодове, оформящи дори триъгълни или правоъгълни фигурки. Пещемалът, както обикновено се нарича наметката, като практична дреха продължава да се използува до късно от овчарите.

Принадлежност за покриване на главата почти навсякъде е кожената шшка с известни различия във формата и размерите — ниска цилиндрична в западниге райзаа, пз-вюзка в източните, с очертана полусферичка или гънка на върха и др. В Родопяге е но^зна и пль-стена шапка, изработвана от мъжете или от проявили се мзстяи майстори. Мьжзте пргз времето, за което има спомени и сведения, са имали прическа с ниско подстригани коси и мустаци.

Принадлежности за обуване са най-често шарените чорапи. Те са вълнени, плетени с пет игли в околовръстни редове, с бял или черен фон, на който се открояват пъстроцветни мотиви, разположени в отвесни редове по горната част отпред или отзад. Чорапите са дълги и се носят обикновено над крачолите на гащите (табло 39). Почти навсякъде при полска и животновъдна работа, в дома, при пътуване се носят кожени цървули с остър връх. Белите навои, свързани обикновено с цървулите, са дълбоко внедрени в облеклото на тракийците, на рупците от Родопите (табло 11, 13, 14, 26, 50, 63). С развитието на занаятите цървулите се замгнят с шити и ковани обувки, принадлежащи отначало към празничната премяна, а по-късно използувани и за работа.

Костюмите особено в празничния си вид се съчетават ис допълнителни принадлежности с практично или естетическо предназначение. Мъжките ръкавици от разноцветни прежди с орнаменти по външната страна, с пискюлчета и реснички на върха на пръст ите (табло 153, 154) допълват зимните празнични младежки премени.

В някои планински краища дори през първите десетилетия на XX в. може да се срещне овчар с дреха от кожи, но съшита собственоръчно без специална кройка и форма, предназначена само да предпази от студ и дъжд. При пътуване, работа и на празник главно в Тракия са носени и кожуси от овча кожа, поставяна с влакната навътре, дълги, широки, с дълги ръкави. Като всекидневни зимни дрехи и в различните райони са обличани къси до под кръста кожуси без ръкави или с дълги ръкави.

Разнообразните по материал, форма, кройка и украса отделни дрехи се свързват и в няколко местни разновидности. Поддържаният до късно по долините на реките Струма и Места костюм, оформен с дълга риза с тесни или широки поли, комплектувана с бели памучни гащи, тъкан цветен пояс, калци, тузлуци, чорапи, цървули, нисък цилиндричен калпак (табло 24, 26, 31), е не само местен, но е и представител на една от най-старинните форми на българското мъжко народно облекло.

В Кюстендилско и Станкедимитровско продължително се задържа костюм в преходното състояние между белодрешната и чернодрешната носия — с бели чешири и тъмна аба, с пояс на цветни черти по червеното поле, с връхни дрехи с подчертано разширение на полите (табло 12— 14). В Пиринския край много често се употребява костюм с широки и къси шалвари, с горни къси до под кръста дрехи с разширени поли, с допълнения от калци или тузлуци, червен пояс, коланчета, превързани под колената при празнична премяна (табло 32), с връхни дрехи от тъмен шаяк с широки поли и украса от гайтани. В Разложко традиционното облекло приключва съществуването си с костюм от дрехи с кройки и форми на старинната белодрешна носия, но от тъмни вълнени тъкани (табло 47, 50). Областта на изток е само част от ареала на разпространението на типичната чернодрешна носия в страната. Повечето от носиите с горни дрехи от тъкани в естествения цвят на вълната, с потури, значително широки и набрани, с дрехи за горната част на тялото, къси до кръста, с прави очертания и обилни гайтанени обтоки, с широк червен пояс, с дълги бели навои и черни върви са типични представители на тази носия (табло 62, 63, 71, 73, 79, 99). Местна проява са горните дрехи от раирана тъкан, с апликация по пазвите и с редици от бели копчета по тях (табло 79), бялата гуня (табло 73), козинявият клашник (табло 63), ниската кожена шапка, употребата на престилка при полска работа, покриването на главата с кърпичка с орнаментирани краища (табло 39) и др. Мъжкият костюм от Родопите, съпътствуващ женската саяна и еднопрестилчена носия, е почти еднакъв с костюма, съжителствуващ със сук-манената носия. Той е свързан предимно с животновъдния труд. Горните дрехи са приготвени от шаяк в естествения цвят на вълната, кройките са с прави очертания и са удобни за полска и животновъдна работа. Тъкачното изкуство на родопчанките се проявява в мъжките костюми с богатата орнаментика на пояса — предният край е изпълнен с едри геометрични орнаменти, втъкани с бели памучни конци с техника бране, които се открояват на червения фон и придават известна пластичност на тъканта (табло 1526).

Всички тези местни разновидности се изравняват почти навсякъде с облеклото от градски тип, което се възприема при социалистическото развитие на страната. Само някои части от тях, обновени и пригодени към новите условия на труд и бит, се използуват в новите работни костюми.

*    * *

Както при всички традиционни костюми в страната, така и при разгледаните тук съществува значително вътрешно разнообразие в резултат от отражението на обществените отношения върху тях през различните епохи. Върху отделните дрехи и комплекси на облеклото са оказали влияние възрастта, семейното положение, материалното състояние, социалната принадлежност, професията, участието в обреди и обичаи на лицата, които употребяват костюмите. Възрастта се изявява главно чрез състава и орнаментиката на костюмите, които достигат своя разцвет в предженитбения период и известно време след сватбата (табло 1, 7, 22, 66, 69). Семейното положение се разкрива чрез прическата и забрадката, чрез определени връхни дрехи и др. (табло 1, 7, 27, 29, 34, 57, 67, 69, 78). Чрез състава на костюмите и везбената орнаментика се изтъкват точно определе*ни периоди от младоженството и майчинството.

Докато белезите за възраст и за семейно положение са по-очебийни при костюмите на жените, костюмите на мъжете разкриват най-често трудовата им дейност. Широко използуваните до първите десетилетия на XX в. по долините на реките Струма и Места през лятото от орачи, жътвари, градинари, косачи костюми, оформени от дълга риза с поли, свободно спуснати до колената, препасана с тесен пояс (табло 24, 31), са признати за облекло, съобразено още при своето конструиране със земеделския труд31. По долината на р. Марица се употребяват от мъжете при полска работа нарочна престилка и кърпа за глава. Кърпа, но със значително богата орнаментика се използува и от мъжете в някои села из Пиринския край (Гоцеделчевско) и др. (табло 39). Образът на местния овчар е немислим и без широко разпространения из страната вълнен или козиняв опанджак, кепе (табло 50, 63). В Родопите и Пирин не се изоставя дълго време вълненият дебел шал или пещемал, който служи и за постелка, и за завивка на овчаря в гората и на полето.

При класовото разслоение на селото носиите и тук изразяват материалното състояние и класовата принадлежност на носителите си. Заможните изразяват своето богатство с високата стойност на материала на костюмите си, с обилната декорация от гайтани, с принадлежностите и накитите без практично предназначение. В тези краища със сравнително до късно поддържана традиционна обичайна система ролята и мястото на лицата в семейните и календарните празници се изтъкват пак чрез облеклото. Невестата например по време на сватбата се познава по везмото на говялницата и кланялницата, по бялата сая, по везаното кепе или джубе, по венеца и китките от зеленина, по бялата и червената прекрдвка на главата, по презръки — везана кърпа преметната над сключените отпред ръце, — по орнаментиката на тъканта на престилката и пр. (табло 1, 7, 21, 27, 29, 66, 80, 89, 1146, 118а, 6, 120, 124а, 6, 151, 162а, б, 174а, 6, 176а, 6, 177а, б, в). Младоженецът освен по новите си дрехи, китките и венците по калпака и пазвата в някои краища главно из Огражден се познава по бялата кърпа пред лицето. Белите саи, дългите реснисти кълкове, червената копринена каилка, обнизаният с монети чембер и mac над челото са задължителен реквизит към костюмите на лазарките — девойки, достигнали предбрачна възраст (табло 22, 123а, 6).
С промяната на обществените отношения елементите на облеклото, които са ги отразявали, изпразнени от съдържание, имат различна съдба. Много от тях заради художествените си достойнства продължават да се използуват за декорация, като например везмото от говялницата и кланялницата, десена на сватбените престилки. Други пък с практичните си качества се приспособяват към новата функция. Трети, особено свързаните с класовата принадлежност, отмират при новия обществен строй.

*    * *

Дългата верига от саяни, еднопрестилчени и свързаните с тях мъжки носии се простира през области с господство на различни дялове от народното приложно изкуство за декорация на облеклото, главно тъкан и везмо32. Декоративната тъкан се прилага почти при всички местни разновидности за оформяване художествения облик на костюмите, макар и в различна степен» Раираната тъкан по основата в ярките тонове на червения цвят в комбинация със син, зелен, бял, черен, жълт е изместила почти изцяло едноцветните старинни тъкани не само на горни и на връхни, но и на долни женски и отчасти мъжки дрехи из Тракия, Пиринския край, Скопско и др. (табло 23, 34, 38, 44, 45, 51—53, 60—62, 65—67, 72, 74—77, 87, 93, 95, 127а, 6, 159а, 6, 160а, 6).

За жизнеността на творчеството на местните тъкачки свидетелствуват разнообразните десени, получили дори и своеобразни названия, а също така и различните похвати при тъкането, които целят да се повишават художествените им качества, особено свежестта на багрите. Например за тъканта на саята из Тракия, като се вдяват по няколко нишки в един зъб на бърдото, за да покриват едноцветния вътък, се увеличава гъстотата на основните нишки, носители на колорита Раираната тъкан в по-бледи тонове е изместила едноцветната бяла, черна или синя тъкан от зимните саи в Пиринския край и Родопите (табло 23, 33, 38,44,45, 51—53, 61, 74—77). Но за нейната сравнително късна поява свидетелствуват устойчивите още успоредици на дрехи от едноцветни тъкани, каквито са саите в Благоевградско, Гоцеделчевско, Разложко, Крумовградско, Гюмюр-джинско (табло 18, 25, 29, 42, 43, 58, 84, 85), а също така и съвместно употребяваните с раираните саи аладжи, антерии, кафтани, забуни и др., ризи с поли с орнаменти, тъкани чрез техника бране (табло 27—29, 132, 157а), престилки с ярка фигурална орнаментика (табло 30, 34, 35, 130, 135с 137а, 143а, б, 170, 171, 1836, 184а, б, 207в, 213а, 6, 2226), изпълнена с техника късане или бран пояси, колани, също орнаментирани с геометрични, растителни и други мотиви (табло 128а, 6, е 158а, 6, 161а, 6).

Място в тези носии си извоюва и тъканта на пресичащи се по вътъка и основата еднообразни писи, присъщи за престилките в Родопите и Тракия (табло 52, 57, 58, 178а). Богатството и разнообразието от десени и високите им художествени качества са убедителни доказателства за живата творческа сила на тъкачното изкуство не само тук, но и в страната. Бялата тъкан на, горната сая в Санданско и Петричко се замества вече в началото на XX в. от бураки— копри, нена тъкан с пресичащи се по вътъка и основата разноцветни ивици и черти (табло 23, 127а, 6)

Главен носител на традиционната фигурална тъкан е престилката. Обикновено цялата площ на едноплатите престилки е изпълнена с геометрични орнаменти. Преобладават ромбичните фигури със сравнително малки размери, известни в Банско под названието например склупени уста (табло 139) и др. Често срещана е хиксовидната фигура, наричана кръст. Големите кръстове е десен на престилка, задължителна за сватбена премяна в с. Пирин, Санданско, и др. (табло 124а) Кръшкулицата — зигзаговидна черта — е допълнителен или самостоятелен елемент в декорацията на престилки от различни места (табло 1416). Производни на тези и други основни геометрични фигури, известни под общи названия зърна, пилета, подправки и др., чрез допълнителни елементи, чрез разрушаване на целостта им, чрез разнообразни комбинации съставят декорацията ма престилките. Колоритът им се отличава със значително богатство и разнообразие от багри. На фона на червената багра се открояват най-често бели основни фигури, допълвани със сини, зелени, черни, жълти. В измененията на рисунъка, в размерите на фигурите, в разположението им, макар и в ивици по вътъка, във взаимното им съчетание и в отсенките на багри се проявява творчеството на тъкачките от различните краища.

Като илюстрация за цветни хармонии могат да се използуват престилките на разноцветни ивици по вътъка в Благоевградско и Разложко (табло 19, 20, 111?, 141а, 6, 142, 143а, 6). За верен усет за отсенки на багри, за взаимното им свързване, за пропорционалното им съотношение свидетелствуват тъканите за п

Последно променена наВторник, 13 Май 2014 15:53
Още в тази категория: Македонски народни носии Том 1 »

Оставете коментар

Make sure you enter the (*) required information where indicated.Basic HTML code is allowed.

Магазин

Вход Или Регистрация